В тези начални дни тя е толкова повече оптимистка, защото се чувствува неочаквано силна. Накарала е да назначат приятелите й за комисари на републиката в Шатору и Ла Шатр. В Бурж сполучва да уволни бившия си любовник Мишел, който, според нея, изменил на демокрацията от страх пред демагогията. С помощта на Ледрю Ролен тя е назначила вече Морис за кмет на Ноан. За Полина Виардо е издействувала честта да композира „нова Марсилеза по текст на Дюпон. Аз ръководя всичко това“ — добавя гордо Санд. Самата тя получава постоянен пропуск да се явява, когато пожелае, при членовете на временното правителство. „С обичайното си увлечение и недомислие“ Ледрю-Ролен я натоварва да редактира Бюлетина на републиката. Тя става музата на революцията. Дейността опиянява хората на изкуството; те не познават опасностите й; и главата им се замайва. Мислят, че действителността се поддава на моделиране така леко, както и въображаемите светове. Пробуждането е внезапно и тежко.
Защото този прекрасен сън е краткотраен, нещо свойствено на всички сънища. Богатите се изплашват; бедните също. Народът, запазил лош спомен от 1830 година, когато кралят-гражданин му бе отнел републиката, остава при оръжие. „Видях — пише Санд през март 1848 — как недоверието и неверието се промъкват в сърцата на богатите; видях как амбициите и измамата възприемат маската на приобщаването.“ Тя се бои от дейците в тринадесетия час, от републиканците на утрешния ден, които вече се смесват с манифестантите, за да подготвят провала им.
Изтичва в Ноан, за да настани Морис на престола и да провери настроението в провинцията. На селския площад се състои градинско увеселение; берийците пристигат на коне, с пушка през рамо; тази кавалкада прилича на мирно шуанство111. Но гражданите в Ла Шатр се държат враждебно. „Върнах се да помогна, доколкото ми е възможно на приятелите си, да революционизирам Бери, който е съвсем неподвижен… И все пак републиката не е загубена от това, че в Ла Шатр не я искат…“ Но тази несполука я ожесточава и тя става по-нападателна. Когато се връща в Париж, смята с гордост, че е мозъкът и перото на революцията.
Жорж Санд до Морис, 24 март 1848:
Ето ме вече заета като държавник. Днес съставих две правителствени окръжни: едно за Министерството на народната просвета, друго за Министерството на вътрешните работи. Забавлява ме това, че и двете се изпращат до кметовете и ти ще получиш по официален път нарежданията на майка ти. Ах, ах! Господин кмете, ще вървите в правия път и преди всичко ще четете всеки неделен ден Бюлетина на републиката пред строената национална гвардия… Не зная кого да слушам. Викат ме отляво, отдясно. Нищо друго и не искам…
Тя е обзета от могъща, искрена вяра. Ламартин й се струва много сдържан и буржоазен.
Жорж Санд до Ламартин, април 1848:
Защо се съмнявате вие, човекът, който може да преценява чудесата, запазени от божественото всемогъщество за вразумяване на слабите и потиснатите, според великите откровения, попаднали във вашата душа на поет и художник?… Мислите, че господ ще чака векове, за да осъществи вълшебната картина, която ви е позволил да зърнете?… Грешите по отношение на часа, велики поете и велики човече!… Защо стоите при тези, които господ не желае да просвети, а не с тези, които просвещава?… Ако само страхът може да ги раздруса и победи, тръгнете с пролетариите, за да заплашвате, като им препречите на следния ден пътя, за да не допуснете да изпълнят заплахите си…
Балзак, който не витае никога из облаците, преценява без илюзии изгледите на новия режим: „Тъй като републиката няма да трае повече от три години — това е крайният й срок, — трябва да се опитаме да не пропуснем изгодните случаи…“ Ако имаше пари, той би закупил — като спекулантите от своите романи — ценни книжа и земи на най-ниска цена, ползувайки се от паниката. „За да се установи република — пише той на мадам Ханска, — трябва всичко да се разруши и всичко да се изгради наново. А това е работа, за която липсват хора. Така много скоро ще се върнем отново, струва ми се, към границите на възможното…“ По въпроса за тези граници Балзак не би бил на едно мнение със своята приятелка и другарка Жорж.
Общите избори наближават. Санд прави всичко по силите си да накара народа „да гласува правилно“, с други думи, да гласува за кандидатите, които биха поддържали правителството и революцията. Но цялата провинция, с изключение на няколко работнически града, изглежда също така консервативна, както и Ла Шатр. А Жорж не допуска мисълта да бъде бита. Тя отива дори дотам, че установява едно опасно различие между мнозинство и единодушие: „Идеален израз на общия суверенитет не е мнозинството, а единодушието. Ще дойде ден, когато разумът ще бъде изцяло разбулен, а съзнанието напълно освободено от колебания, и тогава нито един глас в човешките събрания няма да се обяви против истината… Да, във всички исторически епохи има решителни моменти, когато провидението прави опит и санкционира истинския стремеж с наелектризиращото одобрение на масите. Има моменти, когато пред лицето на бога се проявява единодушие и мнозинството вече остава без значение…“