Жорж Санд до Морис, 21 април 1848:
Един милион души… Този празник беше най-хубавият ден в историята… Той има много по-голямо значение от всички интриги на 16-ти. Доказва, че народът не размишлява по нашите спорове, по отсенките в убежденията ни, но ясно чувствува и желае великите неща…
На 23 април се състоят избори и избраното събрание е умерено нападателно. Масите, до които са се допитали за пръв път, се проявяват още по-консервативни от избирателите, посочвани по имотен или друг ценз. Като издава указа за всеобщото избирателно право, Париж изгубва влиянието си в полза на провинцията. Един парижки бунт би могъл да оспори законността на правителство, избрано с ограничено гласоподаване, но не и правителство, избрано с мнозинство на гласовете в цялата страна. Пале Бурбон побеждава Кметството. Французите приемат политическата революция, но не и социалната. „Ние разчитахме на лоши избори — пише «Ла Реформ»; — трябва да признаем, че събитието надмина очакванията ни.“
Санд все още има свободен достъп до министрите. На 10 май, докато събранието се занимава с избора на директорите, „Ледрю-Ролен лежеше на тревата в Палатата на депутатите заедно с мадам Санд; един часови не пускаше никого да се приближи… Малко по-късно при тях дойде Ламартин…“ Дебелият опортюнист Ледрю, извлякъл поука от изборите, се присъединява към Ламартин и умерените. Луи Блан е изключен от правителството. На 15 май парижките работници правят това, което мадам Санд ги е посъветвала да сторят в Бюлетин №16. Водени от двама ветерани в парижките бунтове, Барбе и Бланки, те нахълтват в Пале Бурбон, обявяват събранието за разтурено и прогласяват социалистическо правителство. Но законното правителство заповядва да се обяви тревога; националната гвардия от богатите квартали освобождава парламента; Барбе и работникът Албер са задържани. „Демократите надделяха над ретроградите и над демагозите.“ Такова е чувството на Ламартиновите приятели; оскърбителният епитет не се харесва нито на приятелите на Луи Блан, нито на Жорж Санд.
Тя не признава, че е имало проверка на силите, и все още мисли, че народът ще наложи волята си. Монктън Милс (бъдещ лорд Хаутън), член на британския парламент, на минаване през Париж в началото на май дава обед, на който между поканените са и Жорж Санд, Огюст Мине, Алекси дьо Токвил, Карлота Марлиани и Проспер Мериме. „Една от дамите — пише Мериме — имаше много хубави очи, които държеше наведени над чинията си. Тя беше срещу мене и ми се струваше, че тези черти не ми са непознати. Най-после запитах съседа си за името й. Оказа се, че е мадам Санд. Стори ми се много по-хубава от някога. Не си проговорихме, както можете да предположите, но доста много се поглеждахме… След обяда дадох на полковник Д… една пура и той отиде да й я поднесе от свое име. Тя много мило я прие. Сам аз се държах на една канджа разстояние, както казват моряците. A long spoon to eat with the devil112.“ Токвил, който няма лични спомени, се интересува от Санд като от „политик“. Той е силно предубеден към нея; но е очарован от изисканата и естествена простота в държането й и в разговора.
„Бях поразен от това, което ми каза. За пръв път влизах в пряк допир с лице, което можеше и желаеше да ми каже какво става в лагера на противниците ни. Партиите никога не се познават взаимно; те се приближават едни към други, сблъскват се, сбиват се, но не се виждат. Мадам Санд ми обрисува твърде подробно и необикновено живо състоянието на парижкото работничество, организацията, числеността, оръжията, приготовленията, мислите, страстите, страхотните му намерения. Смятах, че картината е преувеличена, а не е била; последвалите събития доказаха това. Тя се страхуваше, както изглежда, за себе си при една победа на народа и ни съчувствуваше за съдбата, която ни очаква: «Постарайте се да убедите приятелите си — каза тя — да не тласнат народа към улицата, като го тревожат или дразнят; и аз бих желала да внуша на моите съмишленици търпение. Защото започне ли битка, вярвайте ми, ще загинете всички…»
Тази поразителна вяра в победата на нейните идеи тъкмо когато те са в такава опасност, е последица от преголямата й жизненост. Тъй като се чувствува силна, тя мисли, че и социалната република е силна. В статиите си изразява симпатия към републиканците социалисти и враждебност към един незабавен комунизъм, «който е чисто и просто отрицание на комунизма, защото ще иска да действува с насилие и унищожаване на евангелския, и комунистическия принцип на братство». Тя смята момента толкова сериозен, че не отива на 6 май в Бери за венчавката на своята мила Титин.
112