— Щом е така — казах на приятеля си, — да се върнем при овцете, значи при кошарите си…113
Тази нова пасторална повест й възвръща обичта на публиката. В предговора и в статиите си тя не отрича своите идеи, но се отказва от борческата политика. Отсега нататък, заявява тя, ще признава два вида собственост: известен дял частна собственост, която единствено ще може да осигури съгласие между класите, и друг дял колективна собственост, която би желала да види колкото е възможно по-голяма.
Жорж Санд до Джузепе Мадзини:
Народът трябва да се управлява само с участието на всички — на реакционната буржоазия, демократичната буржоазия и социалистите. За да се просвещава, за него е потребна мирната и законна борба на всички тези различни елементи…
На Коледа — 25 декември 1848 година — Иполит Шатирон умира в Монживре: «Болен почти от две години, той търсеше изкуствена възбуда във виното. Не ядеше вече, но всеки ден все повече се напиваше… Смъртта настъпи, без да я усети…»
В 1849 година Огюстин дава на Бертолди син, когото кръщават Жорж, както е кръстен и внукът на Мари Дорвал. Остаряла, скъсала всичките си връзки, тя е вече само една пристрастена баба. Дъщеря й Каролина (родена от любовта с Пичини по време на вдовството й на младини) е женена за актьора Рене Люге; тази двойка има малък успех в театъра, но вече три деца за отхрана; парализираният Мерл е пълен инвалид; върху Дорвал тегнат страшни грижи. Тя обикаля смело и неуморно по гастроли, тъй като оскъдуващото семейство няма други приходи освен нейните хонорари на странствуваща актриса. Малкият Жорж е хилав. За да може баба му да го вземе на юг (когато получава роли в Ним, Авиньон, Марсилия), Санд плаща пътните разноски за детето. Но то умира от мозъчно възпаление. Дорвал го преживява само една година.
Рене Люге до Жорж Санд, 23 май 1849:
Мила мадам Санд, прекрасната и нещастна жена почина! Остави ни безутешни! Съжалете ни!…
Мила мадам Санд, тъй като тя толкова много ви обичаше и почиташе, позволете ми да ви разкажа нещо за нейните страдания… Всъщност тя умря от скръб! От отчаяние! Пренебрежението я уби!… Да, пренебрежението… Всички посредствености, отхвърляни при всеки неин успех от двадесет години насам, се възползуваха от паузата в нейната кариера, сплотиха се, станаха могъщи чрез парите си, чрез страстите и нуждите на повечето директори, завзеха театъра и улицата нахълта на сцената… Когато нещастната жена обикаляше театрите, за да търси работа — със своето дарование! — така наречените директори се ококорваха, сякаш чуват за пръв път името Дорвал!… Дарованието й? Каква полза от него? Липсват й един-два зъба… Вече е четиридесетгодишна… Облечена е в черна рокля, погледът й е строг… Всичко това няма да привлече в залата нито един от ония безполезни полуденди-полуразсилни, които пълнят театрите ни, щом чуят името Аманда, Фризет или Роз Помпон… И тъкмо в разгара на този провал се случи първото ни голямо нещастие: почина моят Жорж…
Животът на бедната Мари чезнеше от две страни, през две дълбоки рани: смъртта на едно обожавано същество… пренебрежението, неправдата, забравата отвред, нищетата в къщи! Така стигнахме до 10 април тази година. Аз бях в Кан. Тя щеше да дойде там, но преди това искаше да направи последен опит да получи местенце в Театър «Франсе» заедно с петстотин франка месечно: за хляб! Директорът господин Севест й каза пред мене, че за петстотин франка не може и да се мисли, обаче скоро благодарение на разумни сметки той ще успее да спести от осветлението триста франка и ще види дали ще може да победи нежеланието на управителния съвет! Но не поема отговорност и обещание за нищо! И така Мари, пронизана вече два пъти от живота, получава и пестника на този палач!… Трябваше да ме погледне неведнъж с ангелските си очи, за да възпре възмущението ми. Това беше последният удар. Замина за Кан и още с пристигането се разболя. След два часа състоянието й дотолкова се влоши, че трябваше да повикам лекар. Положението й бе преценено като много тежко: злокачествена треска и язва в черния дроб!… Изслушах тази диагноза, както се изслушва смъртна присъда. Не можех да повярвам на очите си и когато поглеждах този ангел на страданието и примирението, който не се оплакваше, а ме гледаше с тъжна усмивка, сякаш ми казваше: «Вие поне сте тук, Люге… и не ще ме оставите да умра…» О, мадам Санд, задушавах се от мъка! В главата ми бушуваше буря. Проклинах бога!…