При все че лекарите предричаха незабавна смърт, ако се наложи да пътува, аз виждах, че ще умре далеко от Париж, за който денонощно плачеше с мъка, звучаща и досега в ушите ми, и наех пощенско купе… На другия ден тя беше вече в стаята си, между нас, но болестта, малко притъпена по време на пътуването, се усили и в един часа на 20 май тя ни каза: «Умирам, но се примирих… Дъще, мила дъще, сбогом… Несравними Люге…» Това бяха, мадам, последните й думи, последното движение… После издъхна с усмивка… Ах, тази усмивка! Още е пред погледа ми… Мила мадам Санд, сърцето ми е сломено. Вашето писмо съживи всичките ми страдания. Вие бяхте последният поет на нашата очарователна Мари… Четох «Фадет» край нея, после разговаряхме за всичките прекрасни книги, написани от вас. Припомнихме си със сълзи на очи всички трогателни сцени в тях. След това тя ми говори за вас, за вашето сърце… Ах! Мила мадам Санд! Колко обичахте Мари, как умеехте да разбирате душата й! И колко ви обичам! Колко съм нещастен!…
Но виждам, че писмото ми стана дълго. Трябва да го прекратя и да чакам щастливия ден, когато ще мога да ви поговоря за нашата нещастна Мари… Когато науча, че сте в Париж, ще ми отделите един час и тогава ще ви разкажа всички нечувани неща, които този ангел ми каза в тежките и скръбни дни…
Дорвал е помолила да предупредят Дюма-баща и Сандо, че иска да ги види. Дюма идва веднага, успокоява Мари, която се страхува «да не я захвърлят в общ гроб», обещава да намери пет-шестстотинте франка, необходими за закупуване на едно гробно място. Но малкият Жул закъснява за последната среща. На гроба поставят кръст от черно дърво: «Мари Дорвал, загинала от скръб». През целия й живот са я проклинали, изменяли са й, замервали са я с кал, била е «жертва на изкуството и съдбата»; след смъртта й я прославят и обичат, а Жорж Санд се грижи великодушно за внуците й, Жак и Мари Люге, които години подред прекарват ваканциите си в Ноан.
Шопен умира на 17 октомври 1849 година, без да се види с Жорж. Разказват, че прошепнал: «Тя ми бе обещала, че ще умра в ръцете й»; но разказите за последните му дни са така многобройни и противоречиви, че нищо не може да се твърди, Соланж е една от жените, чули графиня Делфина Потоцка да пее край смъртния одър на Шопен, сама задавяна от ридания. Когато научава за смъртта, Жорж поставя в книжна кесийка една къдрица, която той й е дал някога, и написва: «Poor Chopin!114 17 октомври 1849.» Човек си припомня: Moia bieda.
Две години по-късно Александър Дюма-син открива на руско-полската граница писмата на Санд до Шопен. Сестрата на Шопен ги е пренесла от Париж в Мисловиц, гдето ги оставя у приятели, защото се страхува от любопитството на митничарите; за да позабавляват младия Александър, приятелите му предават любовната кореспонденция на тази французойка, която им е съвършено непозната.
Жорж Санд до Дюма-син, 7 октомври 1851:
Щом сте имали търпение да прочетете тези писма, твърде незначителни поради повторенията в тях, и ценни, както ми се струва, само за моето сърце, вие знаете сега каква майчинска обич е запълвала девет години от живота ми. Тя не е никаква тайна, разбира се, и аз бих могла по-скоро да се гордея, отколкото да се червя, загдето съм го гледала като дете и съм утешавала неговото благородно и неизлечимо болно сърце…
Това е вярно.
След като е скъсала с Лист, Мари д’Агу живее в Париж. Тя се е помирила с всички свои близки (освен с бившия си съпруг) и има политически салон в своя «розов дом» на Шан-з-Елизе; а под псевдонима Даниел Стерн обнародва сериозни книги: «Очерк за свободата», «Републикански писма», Скици за нравствеността“. Когато пише тритомната „История на революцията от 1848 година“, тя пожелава да се сближи отново с Жорж Санд, която е действуващо лице в тази драма и може да й помогне със спомените си. Двете жени са скарани от единадесет години насам.
Мари д’Агу до Жорж Санд, 11 октомври 1850:
Един наш общ приятел115 ми каза от ваше име (но дали наистина от ваше име?) думи, които ме затрогнаха. Не смея още да се отдам на радостта от тях. Ако сте сама, бих заминала веднага при вас, за да чуя лично дали наистина прекъсването на нашето прекрасно приятелство е оставило у вас известни съжаления, дали чувствувате като мене, че то беше по същество безсмъртно и не може да се замени. Хората твърдят, че всяка от нас се е провинила тежко пред другата. Аз съм готова да изповядам своята вина, ако намирате, че тя съществува, но всъщност мисля, че и двете трябва да се укорим само в едно: в младостта си. Бяхме млади, следователно доверчиви, взискателни, избухливи. Повярвахме наивно на коварни или най-малко необмислени клюки. Дълбоката ни обич се почувствува измамена, избухна в силни изрази, но аз останах с убеждение, което никой не ще ми отнеме: ако всекичасно, всекиминутно дори през тия тъжни години бихме могли да четем взаимно в душите си, бихме открили зад целия гневен шум една истинска, дълбока, неразрушима обич. И все пак се колебаех, когато вземах преди малко перото. Дали обичта, която съм запазила към вас, ще има някакъв чар за вас? Уви! С годините съм станала може би по-добра, но много по-малко привлекателна. Русата пери е изоставила неизвестно где своите крила; вълшебната Принцеса е свалила лазурната си рокля; божественият лъч е угаснал върху челото на Арабела; от тези видения на вашия гений е останала само една жена, по-скоро смела, отколкото силна, която върви бавно по самотния си път, в дълга, дълга жалейка: за погиналите надежди… Както и да е, реших да ви пиша. Вие ще почувствувате, че говоря искрено и сериозно; дължах да кажа това заради всичко, което сте били за мене, Жорж; когато пиша това така скъпо име, струва ми се, че младостта ми възкръсва, всичките ми съмнения се разсейват. Един глас ми казва, че нашето приятелство ще се възобнови все така нежно и още по-крепко. Никога не съм имала по-пламенно желание. А вие, Жорж?