„Докато прелиствах «Житиетата на светците», аз поглеждах често към тази картина; беше през лятото, залязващото слънце не я осветяваше по време на вечернята, но съзерцаваната картина беше толкова необходима за погледа, колкото и за мисълта ми. Докато разглеждах несъзнателно тези величествени, неясни грамади, аз търсех смисъла в страданието на Христа, тайната на доброволното мъченичество и започнах да долавям, че то е по-велико и по-дълбоко, отколкото ми го бяха обяснявали; ставах безкрайно тъжна, почти съкрушена от непознато дотогава страдание и жал…“
Друга, не така хубава картина, представлява свети Августин под смокинята, а на чудния лъч са написани думите: tolle, lege16, които синът на Моника дочува из листака.
Това tolle, lege заставя Аврора да прочете отново евангелието; но споменът за волтерианските насмешки е задръжка: „Аз оставах равнодушна, когато четях за агонията и смъртта на Исус“. Нима ще остане цял живот дяволче? Тя е петнадесетгодишна; неопитомената детска буйност се сменя у девойката с неопределена, сериозна очаквателност. Тя пристъпва тъжно по монастирските плочи и гледа как минават като призраци „набожните“, които отиват безшумно да излеят душата си в нозете на този бог на „любовта и покаянието“. Тогава й хрумва да ги погледне по-отблизо. Влиза в черквата, която има нощем поразителен чар. Средната й част се осветява само от малкото сребърно кандило на олтара. През широко отворен прозорец нахлува ухание на орлови нокти и ясмин.
„Една звезда, залутана в безкрая, беше като изписана в стъклото и сякаш внимателно ме наблюдаваше. Птички чуруликаха; покой, очарование, молитвен унес, тайнственост, каквито никога не си бях представяла… Цялото ми същество бе потресено; зави ми се свят… Чувам, че някакъв глас казва в ухото ми: tolle, lege… Поток от сълзи обля лицето ми. Усетих, че обиквам бога… Като че някаква преграда рухна между огнището на безграничната любов и дремещия в душата ми плам…“
Мистицизмът, пряко общение с божията воля, която чувствува в себе си — такава ще бъде всякога нейната религия. Във вярата, както и в любовта, жената „обича да натрупва като робиня в сърцето си вълните на любов, изпратена свише“17. От този ден съпротивата на разума й се прекратява. „Щом сърцето бе завладяно, разумът бе прогонен решително, с някаква фанатична радост. Аз приемах всичко, повярвах във всичко без борба, без страдание, без съжаление, без неискрен срам. Да се изчервява човек за това, което боготвори? Как не!“
Тъй като е човек на крайностите, тя взема това приемане на вярата за призвание и решава да постъпи в монастир. Но мечтае — напълно според нрава си — да постъпи като послушница, натоварена с най-низшите задължения: да мете класните стаи, да превързва болните. Ако у Аврора Дюпен има зачатки не само на грешница, но и на светица, светицата е домакиня. „Между тенджерите ходи господ“ — казвала света Тереза. „Аз ще стана — мисли Аврора — капнала от умора слугиня, ще мета гробището, ще изнасям сметта, ще върша, каквото ми кажат… при условие, че само бог ще знае мъченичеството ми и само неговата любов ще ми бъде награда…“
Изповедникът й, абат дьо Премор, мъдър стар йезуит, проповядва възвишен и здрав морал. Той се трогва, когато тя отива при него за обща изповед и помирение с небето, но не насърчава младата покаяница към мистицизъм, в който човек се слива с бога. Благоразумният абат не желае да се унасяме дотолкова в предварителни мечти за един по-добър свят, та да забравим задължението да се държим добре в този. „Ако не беше той — ще пише Санд на петдесет години, — уверена съм, че сега щях да бъда или луда, или монахиня.“ Защото набожността на девойката се превръща в страст. „Това цялостно отъждествяване с бога аз възприемах като чудо. Буквално изгарях, като света Тереза; не спях вече, не се хранех, ходех, без да усещам движението на тялото си…“ Абат дьо Премор я укорява, загдето се топи като свещ в своя всеотдаен мистицизъм, вместо да изпълнява човешките си задължения. „Вие сте станали тъжна, мрачна, прехласната — казва й той. — Вашите приятелки не могат да ви познаят вече… Внимавайте, ако продължавате така, ще ги накарате да намразят благочестието и да се страхуват от него… Баба ви пише, че създаваме от вас фанатичка… Без сама да съзнавате, във вашето болезнено външно смирение се крие много гордост. За наказание ви налагам да се върнете към невинните игри и забавления, присъщи на вашата възраст…“
Тя се подчинява. Мислите й се успокояват. След шест месеца измъчване и мечтания тя слиза отново на земята, съчинява комедии, играе в тях, възстановява по памет „Еснафът благородник“, който е чела в Ноан, става вдъхновителка на всички развлечения в монастира и любимка на всички — монахини и съученички, но запазва в душата си своето религиозно влечение, и както казва по-късно, сигурно би станала монахиня, ако баба й, много отслабнала и разтревожена от религиозния захлас на внучката си, не я бе повикала в Ноан: „Трябва колкото е възможно по-скоро да те омъжа, моето момиче, защото си отивам“. Старата дама смята смъртта си за предстояща и говори за нея с философско спокойствие; но заявява, че ще умре отчаяна, ако остави Аврора без защита срещу настойничеството на недостойната майка. И девойката трябва да напусне монастира, който е за нея рай.