Отговорът на доктор Пифоел разочарова Арабела, която смята, че е постъпила великодушно. Цялото минало се разглежда отново.
Мари д’Агу до Жорж Санд, 23 октомври 1850:
Защо ме принуждавате, мили Жорж, да изказвам недоволства, да припомням, да уточнявам горчиви спомени, когато исках само да залича с едно ръкостискане и последната следа от взаимната ни вина? Защо да настояваме върху това, което вие наричате загадка на поведението ми към вас? Нима не можехте да сте уверена, а priori, че една горда личност, свикнала да владее сърцето си, не би тръгнала към вас, ако не е чувствувала, че има право да прощава толкова, колкото и вие? Изпитвам едно почти непобедимо отвращение да се върна към пътя на взаимните обвинения, който вие поемате, защото чувствувам, че той ни отдалечава, вместо да ни сближи, но най-сетне, щом не си обяснявате нито гнева, нито мълчанието ми, принудена съм да ви посоча поне главния ми повод.
Лицето, което имаше тогава твърде голяма власт над мене116, ме бе накарало да се закълна, че не ще ви говоря никога за него. То се страхуваше, както изглежда, от деня, когато ние с вас бихме заговорили с открито сърце по известен деликатен въпрос. Аз сметнах, че проявявам великодушие към него, като дам това обещание; и го удържах, колкото скъпо и да ми струваше.
Много сериозни и много точни обвинения — на които общественото мнение, всички мои, както и някои ваши приятели дори, придадоха значение — предизвикаха в Италия първия гняв, изразен с насмешливост, която не ми беше присъща, противоречеше на чувствата ми и аз не се поколебах да призная колко е несправедлива още щом се върнах в Париж. Още по времето, когато се опитвахме да се сближим, Лист ми показа едно ваше писмо до него. Запазих го… Това писмо ме преценява с жестока и — простете израза! — коварна строгост, защото беше отправена до човек, когото обичах страстно, и целеше да ми отнеме любовта и уважението му!… Но защо все пак се връщаме към мъчителното минало? Вашето писмо ми доказва, че не сме в едно и също настроение. Вие казвате, че сте ме забравили; аз не съм ви забравила… Изглеждате обзета от аристократическо, бих казала дори (простете ми думата!), духовническо настроение. Много ви се иска да изречете над мене absolvo te117. А виждате ли, при все че и до днес се придържам о школата на XVIII век и Френската революция, аз държа за равенството до степен, каквато вие не можете дори да си представите. Не признавам никому правото да опрощава, предимството да раздава милостиня. След юнските дни118 аз виждах само една възможност — взаимна амнистия. Тя изглежда невъзможна между нас, защото вие не чувствувате да имате някаква вина, а освен това и никакъв порив не ви тласка към мене… Какво да се прави тогава?
Може би сте права и аз съжалявам, че оказах премного доверие на приятели, изпълнени с доброжелателни илюзии. Те казваха, че вие съжалявате за мене, а аз имах простодушието да намеря това за съвсем естествено. Припомняха ми сърдечността, съвършената любезност, с които Жорж, човекът на изкуството, подал някога ръка на „Принцесата“ бегълка. И стигнах до заключението, че на мене се пада да направя първата стъпка… Знаех страданията ви, различни, но еднакво дълбоки с моите. А ето че съм нарушила неуместно усамотението ви, отначало с ненавременен порив, днес с намусено мъмрене…