Принце, аз не съм мадам дьо Стал. Нямам нито гения, нито гордостта, която тя вложи в борбата си срещу двуличието на гения и властта… И все пак идвам при вас с твърде смело искане… Принце, мои приятели от детинството и старостта ми, близки като мои братя или осиновени деца, са в тъмница или в изгнание: Вашата строгост се стовари върху всички, които са, приемат или са обявени за републикански социалисти… Принце, аз не бих си позволила да разисквам с вас един политически въпрос; това би било смешно от моя страна; но с цялото си незнание и безпомощност се провиквам със сълзи на очи към вас: „Стига! Стига, победителю! Пощади силните, както и слабите… Бъди благ и човечен, защото и твоето желание е такова. Толкова невинни и нещастни същества се нуждаят от това!“ Ох, принце, думата изселване, това тайнствено наказание, това вечно изгнание под чуждо небе не е измислено от вас; ако знаехте как то съкрушава и най-спокойните, и най-равнодушните!… А предварителният затвор, в който хвърлят болни, умиращи, гдето затворниците са захвърлени върху слама, в задушен въздух, където въпреки това треперят от студ! Ами тревогите на майките и дъщерите, които не разбират нищо от държавни интереси, слисването на мирните работници, на селяните, които казват: „Нима може да се хвърлят в затвор хора, които не са нито убивали, нито крали? Нима ще ни затворят всички? А с каква, радост гласувахме за него!“ Ах, принце, скъпи някогашен принце, вслушайте се в човека, който е във вас, който никога не ще може да се превърне в абстракция, когато управлява. Политиката върши несъмнено велики дела, но само сърцето върши чудеса. Послушайте вашето.
Амнистия, по-скоро амнистия, принце! Ако не ме послушате, има ли значение за мене, че съм направила един последен опит, преди да умра? Но мисля, че бог не ще бъде недоволен от мене, че не ще унизя своето човешко достойнство и главно, че не ще загубя вашето уважение, на което държа много повече, отколкото на спокойни дни и спокоен край…
Луи Наполеон хваща и двете ръце на Санд, изслушва развълнуван молбата й за амнистия, осъждането на личните отмъщения, на които политиката служи само за предлог. Казва й, че високо цени нейния характер и ще направи за приятелите й всичко, което му поиска. Препоръчва я на министъра на вътрешните работи Персиньи, от когото тя добива освобождаването на мнозина берийци. Персиньи признава, че префектът на департамента Ендр се е държал като простак. Лесно е човек да отрича своята вина; а занаятът на изпълнителя не ще бъде никога приятен.
Следва дълъг период, който прави чест на Жорж Санд, защото тя се бори смело и твърдо за помилване на нещастните. Задача двойно неблагодарна, тъй като настойчивите постъпки могат да раздразнят властта, а връзките с управниците й навличат укорите на приятелите републиканци, макар че тя не се е отрекла от своите убеждения. На министър Персиньи казва: „Аз съм републиканка, но в 1848 година съм настоявала по цели часове в този ваш кабинет за милосърдие пред тия, които вие свалихте от власт“. Пред републиканците твърди, че е останала вярна и продължава да се излага за тези, които я клеветят: „Не ми е дотегнало да изпълнявам дълга си, който, струва ми се, е преди всичко да се застъпвам пред силните за слабите, пред победителите за победените, които и да са те и в който лагер и да се намирам аз…“ Нейната основна теза е: „Можете да преследвате действията, но не убежденията. Мисълта трябва да бъде свободна.“ На тази почва я подкрепя братовчедът на президента, принц Наполеон Жером („Плонплон“), на когото я е представил граф д’Орсе и който й става истински приятел. „Пакостникът“ на рода Бонапарт, „принц от партията на Монтанярите“122, този якобинец се застъпва пред Тиер за „недостойните тълпи“ и по този начин си осигурява уважението на напредничавите умове. Близък с братовчед си Луи Наполеон, той си позволява твърде много и подкрепата му е особено ценна за Жорж. Тя го вижда често. Неиздаден бележник, 8 февруари 1852: „Обяд у Наполеон Бонапарт. Мансо запазва угарката от пурата и чашката си, като казва: «Кой знае? Някой ден…» Толкова много прилича на чичо си!“
В продължение на месеци Санд обикаля министрите, принца, префектите, спасява болни затворници, издействува помощи за семействата им, задържа цели групи политически изселници, праща на изгнаници книги и пари, пише молби, като се старае да запази достойнството на молителите, изтръгва от екзекуционния взвод четирима войника, осъдени на смърт. Комунистите я наричат „светицата от Бери“; изселеният Марк Дюфрес — „милосърдната Богородица“; а Алфред д’Орсе й пише: „Вие сте много мила жена, независимо от това, че сте първият мъж в наше време“. Когато среща прекалено много пречки, тя не се колебае да се обърне отново към президента: