Всички трябва да разберат, че това, което ми казахте, е вярно: не преследвам убежденията, не наказвам мисълта… Но в очакване на амнистията, която вашите истински приятели ни обещават, наредете вашето великодушие да се узнае в провинцията; научете какво казва народът, който ви е избрал: „Той би желал да бъде добър, но има жестоки служители и не е господар. Никой не зачете волята ни: ние искахме той да бъде всесилен, а не е…“
Тя продължава да вярва в добрата воля на бившия затворник от Ам, станал сомнамбул в Елисейския дворец.
Жорж Санд до Жул Ецел, 20 февруари 1852:
Все още съм и ще бъда убедена, че президентът е нещастник, жертва на погрешна и всевластна цел. Обстоятелствата, с други думи партизански амбиции, го тласнаха във водовъртежа на събитията. Той се надяваше, че ще ги овладее, но е вече наполовина затънал в тях и аз се съмнявам дали в този момент си дава сметка за действията си…
Когато става император с почти единодушния вот на народа, тя престава да го вижда и отсега нататък, ако има нужда от опора или помощ за някой нещастник, се обръща към императрицата, към принц Наполеон или принцеса Матилда. Държането на Санд през тия трудни времена е прекрасно, достойно и великодушно. В продължение на няколко седмици — от март до май 1848 — тя се увлича от политическите страсти; след преврата ги овладява и се отдава само на благотворителност.
Бележник на Мансо, 5 декември 1852: „В Ноан обявяват прогласяването на империята: Наполеон III, император на французите… Цялата къща, в пожарникарски костюми, отива да изслуша съобщението. След това се прибира. Работим. Мадам се качва в единадесет и половина. «Лин»123. Ламбер си заминава утре.“
VI
Марионетки
Така Жорж Санд пада на нозете си като ловка и щастлива котка. Властта я щади; има доверието на режима; от схватката излиза ако не незасегната, то поне неуязвима занапред. Но е получила тежък удар. И този път търсенето на абсолютното я е довело до тъжно разочарование.
Поражението е време за разцвет на комедията. В смутните години след разгрома през 1848 Жорж Санд дължи спасението си на театъра. Тя го е обичала всякога по родова традиция. Още по времето на Шопен в Ноан се играят пантомими и малки полуимпровизирани пиеси. През 1848 година Морис урежда марионетен театър. Той изрязва куклите от липови стъбла, а майка му ги облича с остроумие и вкус.
Жорж Санд до Огюстин дьо Бертолди, декември. 1848:
Морис и Ламбер направиха марионетен театър, който е наистина нещо удивително. Декори, моментални смени, перспективи, дворци, дори, лунни нощи и звезди, прозирност — всичко е наистина прекрасно и много сполучливо. Имат двадесетина актьори, които говорят и действуват много забавно по тяхна заповед. Сами пишат сценариите, които са понякога доста хубави; пишат и мрачни мелодрами… Има цял куп костюми за тия дървени актьори…
Създали са всички актьори от италианските комедии и още стотина други, измислени в Ноан; Баландар, директор на трупата, важен, симпатичен господин с редингот и бяла жилетка; полският пазач Басине; негърката Бамбула; полковник Вертебрал и графиня дьо Бомбрекулан, с огромни гърди. Костюмите са безукорни: плисирани якички, бродерии, шапки с пера. Бюстовете са покрити с кожа, така че дамите могат да бъдат деколтирани, а мъжете да се борят голи до кръста.
В 1851 година майката изненадва Морис с постройката на истински театър в бившата билярдна на замъка. Съединяват това голямо сводесто помещение със стаята на Соланж и го посвещават на драматичното изкуство. В дъното има сцена за артисти от плът и кръв; в средата е публиката: в една ниша — марионетният театър. Той е обзаведен по-добре от всеки друг. Чрез специална въртележка слънцето и луната следват обичайния си ход. Вали дъжд; светкавици прорязват завесата в дъното. Декорите, рисувани от Морис, създават илюзия за дълбочина. За едно и също действуващо лице има няколко фигури с различна големина, така че докато се придвижва откъм дъното на сцената, актьорът израства. Всички кукли са монтирани на толкова чувствителни пружини, че и най-лекият полъх може да ги раздвижи! Когато някой от тях рецитира, другите се размърдват в съответния момент. Отличен импровизатор, Морис обича публиката да задава въпроси на марионетките му, които дават блестящи отговори.
Жорж Санд до Огюстин дьо Бертолди, 24 февруари 1851:
Да, Морис се смая от театралната зала. Той пристигна една сутрин преди близо три седмици. Театърът беше затворен. Вечерта му завързах очите и го заведох в билярдната. Видя, че завесата се вдига, на сцената бяха декорите за „Клавдия“, всичко чисто, прекрасно осветено! Можеш да си представиш изненадата му! Играха само два пъти, откакто се е завърнал. Позволявам да дават представления само веднъж на две седмици, защото трябва и да се работи. Вчера имаше великолепен спектакъл. Пиеса в духа на „Дяволските хапчета“, наполовина с говор, наполовина пантомима, с изненади, дяволи и фойерверки във всяка сцена. Имаше шестдесет души зрители. Тук-там се явиха несполуки. Но всички викаха, тупаха с нозе и актьорите бяха наелектризирани…
123
Битова драма, върху която Санд работи по това време. Представена в театър „Жимназ“ на 13 септември 1853. — Б.а.