28 април 1851:
Играхме най-новата ми пиеса!124 Ах! Колко необходима ни беше ти! Сега аз съм принудена да играя първата роля. Лицето как да е става, когато го намажа както трябва, но за мене е непреодолима пречка да се убедя, че съм млада, а като не чувствувам да съм лицето, което представлявам, не мога и да играя добре…
„Никой не знае колко дължа на марионетките на сина ми“ — пише Санд. И това е вярно. Тази игра я отвлича в тежки дни от самата нея, което е всъщност задачата на всяка игра. След половин век опити, от които много са бурни и мъчителни, Жорж започва да вижда ясно нишките, които движат човешките марионетки. Докато вечер, на голямата маса в Ноан, крои и шие костюми за Арлекин и Коломбина, за Баландар и Бамбула, тя мисли за почти същите прости пружини, наричани страсти. Познавала е безброй хора; и може да ги групира за няколко вида амплоа. Виждала е „стари графини“ в детството си, буйни и велики жени от народа, бъбрив реформатор, който вечно проси, лиричен опортюнист като Мишел, пламенен и туберкулозен актьор за първи роли, млада артистка, която търси любов. Още щом се появят на жизнената сцена, тя знае вече как ще постъпват. За една разочарована душа, наближаваща петдесетте, е голямо изкушение да се забавлява с човешката машина и след това да се отдели от тази безсмислена комедия. Театърът е пречистване на страстите; но може да бъде и тяхна смърт.
Най-добрите зрители обаче виждат отвъд комедията. От нея те научават „да убиват в себе си марионетката“; след това откриват, че и след като покорят марионетката, остава още нещо. Жорж Санд е търсила идеална любов; не я намира; и не съжалява, че е мечтала за нея. Тя продължава да мисли, че в любовта жената трябва да иска всичко или нищо. Надявала се е на идеална република; вижда крушението на своя блян: и не съжалява, че е мечтала. Все още вярва, че въпреки моменти на низост, в човека има огромни източници на величие и затова е по-добре да му се говори „за свободата, отколкото за робството му“. Вижда злото; и пази вярата си в доброто. Майка Алиша и абат дьо Премор са били прави някога, когато въпреки всичките й грешки са й давали своето доверие; когато започва да старее, тя отива към едно душевно спокойствие, което всеки от нас трябва сам да си завоюва.
Осма част
Зрелост
I
Опасна възраст
„Опасна възраст“ съществува само за жените, които не са живели като жени. Тъкмо те се отдават при остаряването на тялото на съжаления, които ги отвеждат към безразсъдства. Жорж Санд, познала любовта и славата, няма защо да се пита тъжно, като много други жени, какво би могла да изживее: тя пази спомена за това, което е било. И тя прекарва, разбира се, към 1852 година „неизбежната слабост, предизвикана от промените, свързани с възрастта“, но какво значение има за нея това, че хубостта й повяхва? Престижът й я спасява от изоставяне. За тази, която винаги е отказвала да бъде само една разкошна вещ, ще бъде не безразлично (всяка жена се допитва до огледалото си), но поносимо да признае, когато се наложи, че е изиграла вече своята роля. Въпреки възрастта Санд се чувствува повече от всякога притегателен център. Тя властвува в Ноан като всемогъщ матриарх. Приятелите на Морис — Бори, Мансо, Ламбер, Окант — я ухажват благоговейно. Южен Делакроа се изненадва, като вижда настанени у нея толкова много млади хора. Дневник на Делакроа, 21 февруари 1851: „Странно впечатление от положението на тия млади хора около нещастната жена…“ Защото Делакроа, привърженик на традициите, любимец на режима, се отнася към Санд с известно състрадание и дори малко строго. Но за да останеш млада — според нея, — трябва да живееш с младежта: „В моя дом се забавляват и аз съм всякога весела…“
В своите четири албума с карикатури Морис Санд ни е оставил картини от това малко грубо веселие. Там виждаме смешния Ламбер с вирнатия нос, дебеличкия Бори. Мансо е представен по-изискан, с грижливо подрязани мустачки, слаб, зъзнещ на брега на Ендр след ледена баня. Той си остава любимец на мадам Санд. Почтителен, услужлив, принц-съпруг със златно сърце. „Ако го познавахте, щяхте да разберете, че такива хора трябва особено много да се ценят и обичат.“ Морис и Ламбер работят през зимата в Париж; Бори, който се е върнал от Белгия, търси щастието си в банкова служба; Мансо и „мадам“ (той я нарича всякога така) остават сами. Със своя силен и почтен характер Мансо има върху Санд влияние, каквото не е успял да спечели нито един мъж. Тя не може без него, взема го при пътуванията си и в Париж. Посвещава му пет свои творби. Той я освобождава от материалните грижи. Всяка вечер проверява дали на бюрото й е поставена хартия за писане и чаша подсладена вода. „Все пак — казва Теофил Готие — Мансо чудесно й подреди Ноан за писане! Тя не може да отиде в някоя стая и да не намери там пера, синьо мастило, цигарена хартия, турски тютюн и линирана хартия за писма!…“
124