В Париж семейство дьо Вилньов я изоставя. Като смятат, че „авантюристката“ не е от тяхното общество, те не желаят нито да търпят оскърбленията й, нито да споделят с нея настойничеството над Аврора. Тяхното безразличие разплаква девойката, която ги е обикнала. Но може ли тя да „потъпче синовната почит“ и да даде повод на хората да мислят, че признава „кастите и неравенството по рождение“? Това великодушно поведение я предава напълно в тиранията на майката. А София-Виктория, навлязла в критична възраст, е налудничава, прекалено мнителна и избухлива. Тя не може да се примири със старостта и търси бурни преживявания. Заклева се, че ще „сломи прикритостта“ на дъщеря си, грабва от ръцете й книгите, упреква я, че е порочна и безпътна. Когато е в добро настроение, си възвръща своя чар, но такива мигове на просветление са редки. „Вярно е — казва в такива минути тя, — че вбесявам всички, щом пожелая… Но не мога да постъпвам иначе. Главата ми работи много.“
През пролетта на 1822 тя се озлобява до умопобъркване. Иска да омъжи Аврора за човек, когото девойката не иска да види.
Дневник на Аврора:
Запазих докрай хладнокръвие и превъзходство. Лицето ми посърна, здравето ми се разстрои… Но волята ми остана твърда като желязна стена… Отдавна вече ме заплашват, че ще ми отнемат свободата. Задоволявах се да отговарям: „Няма да бъдете толкова жестока!“ Опитаха се да ме сплашат, като ме заведоха до вратата на затвора… Монахините дойдоха да отворят желязната врата и след като минахме през тесните и мрачни монастирски коридори, отвориха вратата на килия, която мога да сравня с тази от „Монастира“ на Гресе29:
„Искахте да отидете в монастир — ми казаха тогава. — Надявахте се, че като се върнете там, гдето са ви възпитали и гдето сте получили лошите си привички, ще се радвате на по-голяма свобода. Много добре знаем, че биха ви приели. Биха затворили очи пред всичките ви недостатъци, оправдали всичките ви постъпки, прикрили поведението ви. Тук ще бъдете много по-добре. Общежитието е предупредено за вас и ще съумее да се пази от хубавите ви приказки. Пригответе се да прекарате в тази килия останалите три и половина години до пълнолетието ви. Не се надявайте да искате помощ от закона. Никой няма да чуе оплакванията ви; нито вашите защитници, нито вие самата ще узнаете името и мястото на затвора си…“
После, било че се укориха за тази деспотична постъпка, било че се уплашиха от възмездието на закона, било че просто са искали само да ме сплашат, се отказаха от това намерение…
Какъв урок за наивната девойка, която се е смятала така силна и властна по времето, когато господарува в Ноан! Тя открива, че една малолетна е буквално робиня. Разболява се; свиван от потискания гняв, стомахът й отказва да приема храна; и тя се надява да умре от недохранване. За щастие тази борба дотяга на София-Виктория. През април 1822 година тя отвежда за няколко дни Аврора у бившия полковник от стрелкови полк Джеймс Рьотие дю Плеси, някогашен другар по оръжие на Морис Дюпен.
Джеймс и Анжела Рьотие дю Плеси (на четиридесет и двадесет и седем години) живеят недалеко от Мельон, в имението дю Плеси. И двамата са добри и откровени. Те отглеждат пет деца в един парк, където Аврора, която не може да живее без зеленина и цветя, намира ако не поезията на Ноан, то поне прекрасна растителност и хора, заети с полски труд. Само след един ден София-Виктория започва да скучае и решава да заминат. Тя сменя местожителството като цвета на косата си. Забеляза, че Аврора е огорчена от завръщането в Париж, мадам дю Плеси й предлага да остане една седмица. Майката се съгласява, може би с тайната мисъл да компрометира непокорната си дъщеря; видяла е, че в Плеси идват много офицери и животът изглежда доста волен.
Съпрузите дю Плеси обикват Аврора; тя става приятелка на децата им и радост за тях; а майката като че напълно я забравя. Домакините я задържат няколко месеца, обличат я (защото е останала без дрехи) и се отнасят с нея като със своя дъщеря. Тя обожава своя „татко Джеймс“ и „мама Анджил“. Полският въздух й възстановява апетита. Като гледа щастливото семейство, Аврора се примирява постепенно с мисълта за женитба. Но има и друго основание да изпитва нужда от покровител. В Плеси живеят, както казахме, много младежи, главно военни, пред които майка й не пропуска да я опише като „своенравна, непоследователна девойка, за да не кажа нещо повече“. И тези хора започват да се държат с досадно нахалство към нея. „Мадам Анджил, добра и великодушна, не е достатъчно разсъдлива, за да ме предпази от окръжаващите ме опасности…“ Самата Аврора, подвижна, лекомислена, палава, изглежда че насърчава ухажванията, които всъщност я дразнят.