След като се съвзема от своето униние, тя се връща с радост към книгите си.
Аврора Дюдеван до Емилия дьо Вим:
Живея все така самотно, ако човек може да се смята сам, когато живее със съпруг, когото обожава. Докато той е на лов, аз работя, играя с малкия Морис или чета. Препрочитам „Есетата“ на Монтен, моя любим автор… Милият Казимир е необикновено деен. Едва мога да го накарам вечер да отдели по час-два за четене. Но четох някъде, че за съвършена любов са потребни еднакви принципи и различни вкусове…
Ако различните вкусове са залог за щастие, Аврора би трябвало да бъде много щастлива. Тя се опитва да даде книги на съпруга си; но той скучае с тях, задремва и ги изпуска от ръцете си. Ако му заговори за поезия, за нравствени въпроси, той не знае нито един от авторите, за които става дума, и я нарича романтична глупачка. Когато му описва своите религиозни вълнения, трепети и изблици, вдига рамене и заявява, че такъв захлас е „естествена последица на раздразнителен характер, повлиян от случай на склонност към нервничене“. Тя се опитва да пробуди у него интерес към музиката; но звукът на пианото го прогонва. Интересуват го само ловните хайки, гуляите и местната политика.
Понякога чувственото удоволствие споява бракове, необясними нито за разума, нито за сърцето. „Давам им нощи, които ги примиряват с дните.“ Но и тук разочарованието е дълбоко. Книгите са подготвили Аврора за сантиментална любов; физическата любов я изненадва, но не я задоволява. За жената насладата се командува от въображението. Тя има нужда, особено при своя пръв опит, да чувствува, че я обичат и да се възхищава от своя партньор. Мъж от типа на Казимир, чувствен егоист, очаква, че кротката домакиня от дневните часове ще се превърне изведнъж през нощта в пламенна любовница. Това не може да стане и не става. „Бракът е приятен само преди женитбата“ — казва тя. Казимир на свой ред я намира много студена: „Ти отблъскваш ласките ми — казва той — и струва ми се, че си просто без чувства…“
Тези разпри не траят дълго. Аврора продължава да хвали положителните качества на своя съпруг. Той е честен, способен да обича, отличен баща. Те са добри другари и подписват заедно писмата си: „двамата Казимировци“. Когато Дюдеван пътува, а тя не може да го придружава, той й пише нежни писма. Отдалеко чувственият съпруг се превръща отново в писмата си в безплътен любим, за какъвто е мечтала доскоро девойката.
Казимир до Аврора:
Току-що ставам и първата ми мисъл е за моята миличка… Довиждане, ангелче; притискам те до сърцето си и те целувам милион пъти по хубавите бузки, в награда за сълзите от обожаваните ти очи…
Много строго ме мъмриш, любов моя, загдето не ти писах от Париж. Но нямам нито миг свободен, както ти писах от Шатору. Много съм трогнат, че така скърбиш за мене. Вярвай, съвсем искрено споделям тази скръб и като се върна, ще бъда много мил, за да те наградя за мъката ти, да, мило ангелче… А защо, мило ангелче, не се развличаш?… Аз броя миговете, които прекарвам далече от тебе. Довиждане, любов моя. Притискам те до сърцето си, и мъничкия също.
Вечерно време в Ноан двамата Казимировци играят на пикет, а печалбите се събират, за да си купят гъши пастет от Шеве. Или Аврора поръчва на Карон „четири кутийки коралов прах за зъби, едно шишенце розово масло, бутилка ром за Казимир, два аршина широк левантин31, за да си ушия престилка без шев, няколко буркана кайсии в ракия…“ и китара.
Обичаен живот, бихте казали, на млади земевладелци. Но през пролетта на 1824 година една сутрин на закуска Аврора „неочаквано се разплаква безутешно“. Казимир се разсърдва; никаква неприятност не може да обясни този изблик от отчаяние. Аврора иска извинение, признава, че изпада често в лошо настроение и навярно е душевно разстроена. Сигурно, казва Казимир, я угнетява къщата, изпълнена още със спомени за баба й. Пък и на него не му е много приятно тук. И уговарят със своите приятели да прекарат известно време в Плеси, при условие че ще си плащат за престоя.