Тя се бори няколко седмици — цяло геройство при състоянието, в което се намира. Всичко в Жул я привлича: младостта, румените бузи, русата коса, умът, парижкият въздух, който носи със себе си романтичната му мечтателност.
„Ако знаехте как обичах горкото дете, как още от първия ден изразителният му поглед, рязкото, откровено държане, плахата му стеснителност към мене ми вдъхнаха желание да го видя, да го изуча! Това беше някакво особено любопитство, което се усилваше всеки ден, без да мисля да му се противопоставям… Казах му, че го обичам, преди да бях признала това пред себе си. Усещах, че е така, но не исках да се съглася със сърцето си и Жул узна чувството ми едновременно с мене. Не зная как стана това. Четвърт час по-рано седях сама на стъпалата пред входа, с книга, в която само очите ми четяха. Съзнанието беше погълнато от една-единствена мисъл, прекрасна, сладостна, очарователна, а заедно с това неясна, неопределена, тайнствена…“
Дълго време ще си припомня тя с умиление за горичката, гдето са признали любовта си:
Едно кътче ми е особено мило. Това е пейка в хубавата горичка зад градината ни. Там сърцата ни си изявиха за пръв път своята любов. Там ръцете ни се стиснаха за пръв път. Там неведнъж той сядаше да си почине, когато пристигаше от Ла Шатр уморен, запъхтян, в буря или пек. Намираше там книга или копринената ми забрадка, а когато наближавах аз, се скриваше в съседната алея, оставил на пейката бастуна и сивата си шапка. Дреболиите не са глупост, когато хората се обичат, и вие няма да ми се смеете, нали, мили приятелю, като ви разправям тези глупости?…
Всичко, дори червеният кордон на шапката му, ме караше да трепвам от радост. Всички младежи, Алфонс, Гюстав и така нататък, имаха сиви шапки като неговата. Когато знаех, че са в салона, влизах в съседната стая, поглеждах шапките и по червения кордон познавах, че и Жул е между гостите; другите кордони бяха сини. Затова запазих като реликва този малък кордон. Когато го гледам, той ми напомня цял живот от спомени, вълнения и щастие…
Тя прави най-после и втория скок. В Ноан има малък павилион, в който се влиза откъм парка и откъм шосето. В 1828 година Аврора го е мебелирала, така че сега могат да го използуват за срещи. Като мине оттам, гостът не влиза нито в селото, нито в замъка. Няма да привлече вниманието и на прислугата. Двамата влюбени се срещат понякога и в гората, в така нареченото Сечище (Ла Купри), а приятелите им стоят на стража. В Ла Шатр приказват, разбира се, твърде недоброжелателно за тази връзка между една омъжена жена и майка и „Малкият Жул“.
Аврора Дюдеван до Жул Букоаран, 27 октомври 1830:
Клюките в Ла Шатр продължават повече от всякога. Които не ме обичат много, казват, че обичам Сандо (разбирате смисъла на думата); които не ме обичат никак, казват, че обичам едновременно Сандо и Фльори; които ме ненавиждат, твърдят, че не се страхувам от Дюверне, а на всичко отгоре и от вас. Това не е особено много за жена с такива пламенни страсти като моите. Злобни глупци! Съжалявам ги, че съществуват! Довиждане, сине… Пишете ми.
Какво значение имат за нея, в сравнение с щастието, клюките и празните приказки на Ла Шатр? „Аз усредявам вниманието си към тези, които обичам. Заобикалям се с тях като със свещена дружина, която плаши черните отчайващи мисли…“ За да разберем Аврора Дюдеван от 1830 година, нуждата й от сантиментални и духовни приключения, трябва да си представим тогавашна Франция, интелектуалния кипеж в нея. Страстите царуват. Както някога са боготворили разума, така сега боготворят безумието. Новите поети, новите философски и социални учения опияняват младежта. Обявяват се като луди за поклонници на Юго, на Сен Симон, на Фурие39. В Ла Шатр, както и в Ла Ферте-су-Жуар, Дюпюи и Котоне разискват за романтизма. Отделният човек не е вече както в седемнадесетия век отговорен член на една социална и религиозна общност; той става сам по себе си цел, обект на естетично съзерцание. „Тигрите са по-красиви от овцете. Но класицизмът държи тигрите в клетка. Романтиците разбиха решетките, за да се възхитят на великолепния скок, с който тигърът смазва агнето…“ Действителността подражава на фикцията. По времето на Астрея40 хората любят като герои на Скюдери41. По времето на Гьоте любят като Вертер, преди да започнат да любят като Хернани.
Тигрицата на власт в Ла Шатр, младата баронеса Дюдеван, е муза на цялата околия. Но тя остава много самотна, когато лятната ваканция свършва и нейните велики хора заминават за Париж. Тя им пише писма, в които насмешката и една съвсем Шекспирова поезия прикрива храбро дълбоката тъга.
39