Между тези младежи, всички по малко влюбени в нея, Аврора се чувствува щастлива. Париж от 1831 година е опияняващ: „Революцията продължава без прекъсване, като заседанията на камарата. А сред щикове, бунтове и разрушения се живее така весело, както ако би било съвсем спокойно. Всичко това ме забавлява…“ Литературата е не по-малко революционна от политиката. Това е времето на великите романтически премиери, когато млади бунтари предизвикват буржоазните зрители. През февруари 1831 година излиза от печат „Парижката Света Богородица“; Мишле обнародва своето „Въведение в световната история“; Бюло става директор на „Ревю де дьо монд“. Малко по-късно Мари Дорвал, боготворената актриса на младите бунтари, създава успеха на драмата „Антони“ от Дюма, защита на прелюбодеянието и извънбрачните деца. Усеща се „раздвижване, вълнение, кипеж, какъвто мъчно можем да си представим днес“. Аврора и приятелите й са в партера, готови да защитят пиесата. В ония дни дамите отиват на театър само в ложа или на балкон. За да се движи свободно и да се облече по-евтино, мадам Дюдеван е в мъжки костюм. След като е ходила някога на лов с Дешартр в рубашка и гети, тя не изпитва стеснение от това облекло. Модата спомага за предрешаването. Мъжете носят широки рединготи, наричани „собственишки“, дълги до петите и почти без талия. Аврора навлича такъв редингот от сиво сукно. Със сивата си шапка и дебел вълнен шал тя прилича на млад студент от първи курс. Но най-много се радва на високите си обувки. Какво щастие да се отърве от островърхите пантофки, които се плъзгат в калта като кънки по лед!
И, което е по-важно, да се отърве от женското робство. Да се разхожда под ръка с младеж, без да чува мърморенето на Ла Шатр: „Точно в тона на мадам Дюдеван!“ А за да се освободи напълно, тя прекъсва всякаква връзка с досегашните си познати. За съпруга си мисли само дотолкова, доколкото има нужда от него.
Аврора до Казимир: „Направи ми удоволствие да ми пратиш пари, за да си купя чорапи, обуща и така нататък… Пиши веднага на господин Салмон да ми даде триста франка. Сбогом, приятелю. Видях майка си, сестра си, Шарл Дюверне и Жул дьо Грансан. Ще отида да чуя Паганини… Целувам те от сърце…“ Тези писма са тежка, но кратка повинност.
Тя прави последно посещение и на своя любим английски монастир. Юлската оръдейна стрелба42 е разстроила общежитието. Тъжна и загрижена, майка Алиша отделя само миг за тази, която е била нейна „дъщеря“. Аврора разбира, че светските приятелства нямат голяма стойност за монахините. Тя отива да види двете си приятелки от Котре, Джейн и Еме Базуен. И двете са се омъжили, станали са богати, ухажвани графини. Когато си отива, тя решава никога вече да не идва; тези очарователни девойки са намерили за добре да се придържат към общоприетите правила в живота. Това е тяхно право; но Аврора Дюдеван предпочита да се разхожда свободно, с вдигната глава, из пустинята на мъжете, „да се плъзга по леда, със сняг по раменете, с ръце в джебовете, понякога с празен стомах. Затова пък с глава, препълнена с мечти, мелодии, багри, форми, лъчи и призраци“.
А трябва да се живее. Тя не може да остава у Иполит, който идва често в Париж и има нужда от жилището си. И най-малката мансарда струва триста франка годишно. Портиерката би вършила домакинската работа срещу петнадесет франка на месец. От някоя евтина гостилничка ще й носят храна за два франка на ден. В краен случай ще успее да прекарва някак с годишната издръжка от три хиляди франка, ако не си купува мебели и книги. Опитва се да си намери кътче за работа в библиотеката Мазарини. Уви! Аврора е зиморничава, а библиотеката не се отоплява добре. Необходимо е да печели, но как? Да рисува кутии с гваш? Или портрети по петнадесет франка? Има бедняци, готови да ги надраскат и за пет; освен това тя не сполучва портрета на портиерката и си създава незавидна слава в квартала. Да пише? Защо не! „Установих, че пиша бързо, лесно, продължително, без да се уморявам: че мислите, дремещи в мозъка ми, се събуждат и свързват логично, щом започна да пиша…“ Не особено находчива в разговора, тя е духовита и жива в писмата си. С една дума, е роден писател и съзнава това. Всякога й е доставяло удоволствие да записва впечатленията си. С багажа си е донесла и романа „Еме“, написан в Ноан. Но как да превърне в средство за прехрана нещо, което е било досега само забавление? И как да проникне в литературните среди?