Господи! Колко весела трябва да е стаичката ни при това прекрасно слънце, как ли ярко се отразява то във високите прозорци срещу нас и покрива със златисти петна старите фасади, напомнящи индийски пагоди… Тук е много красиво. Вечер в стаята ми нахлува мирис на люляк и момина сълза, след нея жълти пеперуди с черни черти, славеи пеят под прозореца, ми, майски бръмбари си удрят носа в лампата. Всичко това е, разбира се, прекрасно. Но аз се сепвам постоянно в мечти за Париж с мъгливите му вечери, с розовите облаци над покривите, с красивите светлозелени върби около бронзовата статуя на стария Анри; с горките сиви гълъбчета, които вият гнезда под корнизите на Пон Ньоф. Ах! Париж, милият Париж, гдето можеш свободно да любиш и да чувствуваш, гдето е моят Жул, който толкова ме обича, гдето е моят Гал и моето колибри… И стаичката на кея, гдето ви виждам, Жул във вехт зацапан редингот, седнал на вратовръзката си, ризата му просната на три стола, а сам той тупа с крак и чупи машата в кипежа на спора.
Тя натоварва Реньо да се грижи за Сандо: „Сбогом, красавецо Емил! Натоварвам Ви да целунете малкия Жул и да не го оставите да мре от глад, според навика си…“ Но бърза да се върне в Париж. Какво желае?
„Да имам от какво да живея и да сме заедно. Нищо друго. В това е щастието… Два котлета и сирене; една мансарда с изглед към Нотр Дам и реката; работа, за да плащам на хазяина и гостилничаря. Нека други се стремят към слава и жертвуват чувствата си за нетрайното благоволение на публиката; ние няма никога да следваме примера им, освен ако полудеем. Виждам, че малкият ще може да печели за себе си и за мене. Балзак е очарователен момък; ако обикне Жул, ще го сметна за достоен човек, защото аз ценя хората според уважението им към моя Жул…“
Дошлият от Тур Оноре дьо Балзак, покровителствуван като тях от Латуш, се е сприятелил с двамата влюбени, към които се държи с нежна благосклонност и оживява от време на време мансардата им със своето весело и шумно остроумие.
За предстоящото си завръщане в Париж Аврора моли Реньо да й намери жилище, защото Иполит иска да му освободят апартамента: „Жул не е способен на такова нещо, но вие сте друго…“ Реньо предлага най-напред една стая на петия етаж, в острова Сен Луи.
Аврора Дюдеван до Емил Реньо:
Пети етаж е малко височко. Остров Сен Луи е малко далечко… Само една стая е недостатъчна. Имам майка, леля, сестра, брат, които сигурно ще идват да ми досаждат… Ако имам само една стая, се излагам на опасността да нахълтат, когато не ги чакам, и да ме заловят на местопрестъплението… Бих искала да имам втори вход, за да може Жул да се измъква по всяко време; защото най-сетне и съпругът ми може някой прекрасен ден да падне не от небето, но все пак от дилижанса в четири часа сутринта и като няма къде да отседне в Париж, да ми направи честта да се стовари у мене! Представете си какво ще стане с мене, като чуя звънеца и усетя милото му присъствие от другата страна на вратата! Той ще я изкърти, преди да му отворя, и положението ще бъде крайно драматично…
От това се вижда, че отстъпчивостта на господин Дюдеван има граници, впрочем трудно определими. Тогава добрият Емил предлага едно тристайно жилище на кея Сен Мишел №25.
30 май: „Съгласна за кея Сен Мишел, много обичам местоположението му. Ще се погрижа най-вътрешната стая да остане неизвестна, затворена, недостъпна за чужди хора. Ще се знае, че живея в две стаи. Третата ще бъде черната, тайнствената стая, скривалище за призрака, леговище на чудовището, клетка на дресирания звяр, ниша за съкровищата, пещера на вампира, знам ли още какво?… Приключете, без да ме питате повече…“
Тя иска да й изпратят план на жилището с всички размери, за да може да донесе мебели от Ноан. Защото и в Ноан дори мисли само за живота си с Жул. Отива да мечтае в горичката, гдето така често го е срещала някога; пита се как „със своите двадесет години и румено лице“ това дете се е влюбило в такава повехнала, болнава мумия?
15 юни 1831: „Изпитвах почти раздразнение към миналото. Питах съдбата си: Защо, когато бях на двадесет години, когато не бях загубила хубостта си, спокойствието на моето просто и доверчиво сърце, любовта към хората, която не може да съжителствува с жизнения опит, когато заслужавах да бъда обичана, не срещнах Жул такъв, какъвто е днес? А сега съм остаряла, повехнала, сломена край този младеж с пламенни страсти…“
Всяка влюбена жена съжалява, че не може да се представи на любовника си такава, каквато е била като девица; но Аврора много добре знае, че младежите все още я харесват. Винаги жадна за поклонници, тя усеща с удоволствие, че и Реньо, и Фльори са влюбени в нея. И мечтае за фаланстер43 от четирима: „Любовта и приятелството ни са така тясно свързани, че като разговаряме за едното, не значи да отдалечаваме другото. Има ли между четирима ни някоя мисъл, която да не ни е обща?…“