Но Аврора съвсем не е „стара“. Тя е само двадесет и седем годишна и въпреки някои леки боледувания има желязно здраве. Когато е в Ноан, копае в градината, отива на кон в Ла Шатр, за да ръкопляска на Дюверне, който играе в театъра, грижи се за Морис, когато е болен, и намира време да пише „някаква литературно-романтична глупост, мрачна като петдесет дявола“, със заговори, палачи, убийци, наранявания с ками, агонии, предсмъртно хъркане, кръв, ругатни и проклятия. „Шест часа сутринта. Работя от седем вечерта. Написах цял том за пет нощи. Денем за развлечение преподавам на сина си латински, който никак не зная, и френски, който почти не зная…“ Никакви сериозни стълкновения с Казимир.
Аврора Дюдеван до госпожа Морис Дюпен, 31 май 1831:
Всъщност мъж ми прави каквото си иска; има или няма любовници, по желание; пие мискетово вино или бистра вода, според това какво му се пие; пести или харчи, както му хрумне; строи, засажда, променя, купува, управлява имота и домакинството, както намира за добре. Аз изобщо не съществувам… Справедливо е най-после тази голяма свобода, на която се радва моят съпруг, да бъде взаимна; иначе ще започна да го ненавиждам и презирам, а той не желае такова нещо. Така че и аз съм напълно независима; лягам си, когато той става; отивам в Ла Шатр или в Рим; връщам се в полунощ или в шест часа; всичко това си е моя работа…
Затова, когато решава през юли да се завърне и настани в Париж, тя не пита никого. Майката, лелята и братът я укоряват; тя ги поставя на мястото им.
Иполит Шатирон до Казимир Дюдеван, Париж, 6 юни 1831:
Току-що получих писмо от Аврора… Жена ти иска да бъде свободна. Иска развлечения, вълнения. Ти не беше лош съпруг към нея и това ти се признава както тук, така и в нашия край. Остави я да прави каквото иска. Ако бъде нещастна, не ще може да се сърди нито на тебе, нито на мене, нито на роднините си. Щом върши каквото иска, какво ти остава да сториш? Да се примириш, да не се ядосваш, да си посдържаш езика, да си гледаш имота и децата…
Аврора харесва жилището на кея Сен Мишел, в таванския етаж на голямата ъглова къща до площада. Три стаи с балкон, небе, вода, въздух, ластовици, в далечината Нотр Дам. За да си купи мебели, трябва да заеме петстотин франка от Латуш и още толкова от Дюри-Дюфрен. Как ще изплати тия огромни суми? Като устрои панаирджийско представление?
Аврора Дюдеван до Емил Реньо:
Плане ще бъде слон и ще пръска с вода минувачите през хобота си; Галът ще бъде жираф; а малкият Жул — новоиспански джебчия. За вас запазвам едно каче, гдето ще се явите като тюлен или крокодил. Галът ще продава помада за коса, Плане — питие против бяс, аз — мазило против ревматизъм, Жул — мехлем против краста, а вие — мишеморка. Ако и с това не забогатеем, остава ни още едно средство — да се гмурнем от балкона в Секвана44…
Аврора до Казимир:
Живея положително твърде скромно и не си позволявам никакъв разкош. Мебелите ми са от орехово и черешово дърво, жилището ми е на петия етаж… Но все пак има неща, които са необходими. Много ще ме улесниш, ако ми изпратиш месечната издръжка извън хилядата франка… Струва ми се, че би могъл да сключиш заем в Ла Шатр… За мене тук не е така. Купих, каквото ми трябваше, за да си устроя дом, като не допусках, че брат ми и мъж ми ще ме оставят да протягам ръка към чужди хора, за да изплатя неотложни дългове… Би трябвало да зная по-добре какво мога да очаквам от тях! На тапицера подписах полица за 250 франка, платима на 15 август. Майка ми ми зае 200 франка. Сега трябва да се живее, а освен това дължа още за разни дреболии — за шапка, за обуща, триста франка на мебелист… Едно е положително: и при най-голяма пестовност ще трябва да прося, ако се разплатя. Остава само един изход още: моргата, която е срещу прозорците ми; там виждам всеки ден хора, загинали по липса на двадесет франка… Не мога да живея с тоя, дето духа… Очаквам отговора ти, преди да се обърна към чужди хора. Желая ти добър апетит…
Пред брат си Иполит, който идва да я види в началото на август, тя разиграва молиерова сцена, като обвинява в егоизъм и безразличие семейството си, с което е престанала да се среща.
Иполит Шатирон до Казимир Дюдеван, 5 август 1831:
Ходих няколко пъти у Аврора. Разбирам само едно, че тя е много несправедлива към мене. Прави всичко възможно да отдалечи роднините си. След това ме обвинява в егоизъм, в безразличие към нея. Каза ми, че три дни гладувала; а ние с жена ми сме я канили двадесет пъти, но тя не е идвала ни веднъж. Какво да правим? Просто не зная. Изненадва се от лишенията, на които доброволно се подлага. Мислеше, че ще спечели пари с литература; изглежда че е разбрала заблудата си в това отношение… Напоследък ми писа, че ако сме се наговорили с тебе да я правим нещастна, да я лишим от децата й, да я държим в постоянно безпаричие, ще се удави! Поръчва ми да те предупредя, за да не се укоряваш после за смъртта й… Реших да й заема петстотин франка до октомври, срещу полица, която ти ще заплатиш, не се съмнявам, защото все пак, въпреки всичките й своенравия… не бива да я оставяме в лишения, отдадена на тъжни размисли, които могат да я отведат до някоя крайност, която няма никога да си простим. Казах й, че ти не ще откажеш да заплатиш мебелите и да изпращаш издръжката от хиляда екю. Казах й, че възнамеряваш да дадеш Морис в парижки пансион, след като Букоаран приключи подготовката му; че, вместо да намесва трето лице в спогодбите си с тебе, би могла да прояви малко приятелство, малко доверие и тогава ще получи от съпруга си повече, отколкото трябва. При тия думи тя се разплака, аз също; защото въпреки проклетата й упоритост, човек не може да не я обича. Обеща ми да се завърне в Ноан през септември.