Към края на май издателят (Ж. П. Роре и Дюпюи) е току-що изпратил на кея Сен Мишел първия екземпляр от романа, когато Латуш влиза в мансардата. Той взема романа, подушва го, любопитен, неспокоен, насмешлив както всякога. Започва да прелиства книгата: „Хм! Та това е подражание; от школата на Балзак! Какво търсиш тук, подражание? Какво търсиш, Балзак?“ Аврора е на балкона. Той отива при нея с книгата в ръка и започва да й доказва алгебрически, че е копирала Балзак. Тя чувствува, че не заслужава този укор, но не се защищава. Латуш си отива с екземпляра, който му е надписала. На другата сутрин още рано-рано получава следното писъмце: „Жорж, идвам да се покая публично: коленича пред вас. Забравете моите грубости от снощи; забравете всички грубости, които съм ви говорил от шест месеца насам. Цяла нощ четох книгата ви. О, дете мое, колко съм доволен от вас!“
Радост! Радост! Това развълнувано възхищение от един толкова язвителен и строг критик я опиянява. Скоро всички вестници му пригласят. Балзак пише в „Карикатюр“: „Тази книга е реакция на истината срещу фантастиката, на съвремието срещу Средновековието, на личната драма срещу тиранията на историческия роман… Не зная нищо по-просто написано, по-прелестно замислено. Събитията следват и се трупат без изкуственост, както в живота събитията се сблъскват и случаят натрупва често пъти повече трагедии, отколкото е успял да напише Шекспир. С една дума, успехът на книгата е сигурен…“ В „Ревю де дьо монд“ Гюстав Планш, жестокият Гюстав, плашило за писателите, хулител на Юго и на Балзак, за когото казва с отвращение, че „мирише на опиум, пунш и кафе“, превъзнася до небесата младата романистка. Поставя я по-високо от мадам дьо Стал; хвали искреното й красноречие, простотата на израза: „Авторката на «Индиана» ще стане, разбира се, по-изкусна, но дали изкуственото усъвършенствуване на таланта й ще струва колкото невежествената й смелост?…“
Тя му благодари. Той отива да я посети от името на Бюло, новия директор на „Ревю де дьо монд“, и й предлага да сътрудничи в списанието. Планш й прави впечатление на странен, раздразнителен и мрачен човек. Тъй като на младини се е борил с баща си, настроен враждебно към литературното призвание, той остава цял живот бунтар и мизантроп. „Състарен може би от горчива самота и прекалено разбиране на живота, той изучава без цел и система чуждата мисъл… Жертва е на интелекта… Критиката е негов опиум, а цял харем от написани книги го е отвратил от писане…“ Този голям ум с необикновено широка култура се намира в изоставено, нечисто тяло. Бюло напразно му купува дрехи; Планш ги продава и се връща отново към зацапаните си палта. Доволен, че разбира всичко „той се самосъзерцава в безкрая на интелектуалното си царство и изоставя с диогеновско безгрижие външната си форма“. Санд обича този тип на независим, горд и беден човек. Те се сприятеляват и Санд сключва договор с Бюло. За четири хиляди франка годишно тя се задължава да дава на „Ревю де дьо монд“ по тридесет и две страници материал седмично. А тъй като по същото време издателите на „Индиана“ й предлагат хиляда и петстотин франка аванс за романа „Валентина“, за който им е говорила, Аврора става изведнъж прочута и богата.
Какво е всъщност „Индиана“? Санд казва сама в предговора: „Индиана, ако искате непременно да обясните всичко в тази книга, е един тип; тя е жената, слабото същество, натоварено да представи потиснатите или, ако предпочитате, отречените от закона страсти; тя е воля, която се бори с неизбежността; тя е любовта, която блъска сляпо челото си о всички прегради на цивилизацията…“
Следователно романът изразява силните чувства на автора. Но художественото превъплъщение е пълно. Напразно бихме търсили сред героите образите на Казимир и на Сандо. Може би самата Индиана, креолка по произход, напомня индианския тен, от който се възхищават приятелите на Аврора. Някои черти в характера са общи на героинята и на създателката й: „Тя не обикна съпруга си, защото я задължаваха да го обича; а да се противопоставя мислено на всяка нравствена принуда бе станало нещо като нейна втора природа, принцип на поведение, закон на съвестта…“ Индиана се разочарова от своя любим Раймон дьо Рамиер (напомнящ донегде Орелиен дьо Сез), както и от съпруга си, полковник Делмар, груб, макар и не лош простак. Основната тема е противоположността между жената, която търси едно дълбоко чувство, и мъжа, който е всякога повече суетен или чувствен, отколкото влюбен. Спасението идва най-после твърде неестествено в лицето на един благороден и невъзмутим братовчед англичанин, сър Ралф Браун, който отвежда Индиана в идиличната долина, гдето е минало нейното детство. (Бележниците на малгаша Жул Неро са дали прекрасни описания на остров Бурбон.48)