Валентина, героинята на втория роман, е също нещастно омъжена жена, дъщеря на аристократическо семейство, омъжена за един посредствен човек от своята среда и чувствителна към любовта, която Бенедикт, син на един от изполичарите им, изпитва към нея. Книгата се харесва, защото връщането към народа изглежда толкова романтично, колкото и връщането към миналото; и защото Аврора описва своя берийски край, като го нарича Черната долина. Поезията прониква бавно в душата и в прозата. От двадесет и четири години вече Аврора живее сред тези осакатени дървета, сред сенчестите „върбалаци“ покрай реката; и ги рисува великолепно. Всички читатели харесват селския роман. Що се отнася до социалната тема, хората хвалят или укоряват според политическите си убеждения този зов за смешение на класите.
След няколкогодишен голям успех сред интелектуалците сенсимонизмът е по това време подровен от разногласия между неговите привърженици по въпроса за брака. Дядо Анфантен49, велик жрец в тази църква, учи, че освобождението на жената е невъзможно, ако тя остава подчинена на закона за верността. Проклятието, изречено от християнството против плътската любов, трябва да се отмени. След като прочитат „Индиана“ и „Валентина“, проповедниците на това учение се обръщат към Жорж Санд. Дали тази смела, внезапно прославила се млада жена, която се бори храбро против брака, ще бъде за тяхната църква дългоочакваната жрица? Сенсимонистите се надяват на това и се опитват да я включат в редовете си; но тя не се поддава.
Селска предпазливост, женска мъдрост. Но целият този шум преобразява живота й. Тя не ходи вече в редакцията на вестника, обаче прекалено много гости я намират в дома й. Вечер се затваря с перата, мастилото, пианото и огъня. Зиморничава и трудолюбива, тя обича тия нощи, изпълнени с топлина и труд. Дълги повести се появяват без мъка под перото й: „Метела“, „Маркизата“ (в която описва баба си Дюпен дьо Франкьой). Сандо наблюдава тази плодовитост и се чувствува някак унизен. Тя го насърчава да следва примера й. „Искаш да работя — пише й той; — и аз искам, но не мога! Не съм се родил като тебе с пружинка в мозъка, която поставя в действие волята, щом натиснеш копчето…“ Неумолимото прилежание на любовницата му вдъхва смътен страх, че може да я загуби.
Тя защищава своята свобода от любовника си, както я бе защищавала от съпруга: „Отивам, където намеря за добре — казва му малко грубо тя, — и не съм длъжна да давам сметка никому“. Латуш, който е бил всякога недоволник и ревнивец, а от някое време и обзет от мания за преследване, напуска в 1832 година Париж, за да се засели в Оне, в Шатобриановата Вълча долина.
Когато заминава, той оставя на Санд жилището си на кея Малаке, гдето я бе посрещнал за пръв път. Големият бял килим и акацията, която нахлува през прозореца, са сега нейни. Какво повишение! През лятото на 1832 година тя отива често при Латуш в Оне. Пътува с дилижанса до Со, после по една пътечка стига до скита на поета мизантроп. Тези посещения са приятни и щастливи; разговарят, докато се мръкне; Жорж отива да вземе яйца от кокошарника, плодове от овощната градина и приготвя вечеря. „Казваха ми, че бил влюбен в мене, че ревнувал, без да признава, и бил огорчен, загдето никога не съм го разбрала. Не е вярно…“ Балзак смята, че е имало любовна връзка, но писмата на Латуш говорят по-скоро за нежно приятелство, изпълнено с разочарования и съжаления.
Латуш до Жорж Санд:
Зная, че сте изменчива, но имате поне частица човечност заедно с предимствата й. Вашето очарователно писмо ми достави единствения миг щастие от една година насам. Не ви обвинявам в неблагодарност към съдбата, многообична ми… Признавам, че имате право във всичко; но поогледайте се все пак около себе си: колко поводи да понасяте с търпение света! Майчинство, гордост, приятели, имате всичко; имате право на всички блага! Не ми говорете никога за мене… клето дете! Аз съм отдавна жив мъртвец; и когато свиквам вече с гроба, когато се аклиматизирах в другия свят, не ме връщайте към тукашния. В тукашния, за да не те изоставят, трябва да си всякога щастлив. Всички добродетели се намират в думата сполучвам. Уверявам ви, че човек се чувствува по-добре в смъртта, отколкото с честолюбиви стремежи… Освен това, ако продължавах да живея, щях да ви обичам прекалено много, а като прочетох вчера четирите писма на Русо до Сара, се похвалих сам, че съм изживял времето си и съм се оттеглил в оставка. Сбогом, но аз съм всякога ваш стар хотелиер в долината Оне, във Вълчата долина. Донесете ми кутийка масло, а най-вече един роман от автора на „Индиана“…
49