Между чистото приятелство и една хубава жена ще има всякога пречки. Скъсването със Сандо не е единственото, което огорчава Жорж Санд през 1833 година. Мрачният и обидчив Латуш, ревнив учител (като стария Порпора от „Консуело“51), не признава, след като „е измътил едно дарование“, че орлето има право да лети със собствени крила. Току-що се е скарал с Балзак, когото е покровителствувал. Балзак пише на Чужденката: „Латуш е завистлив, зъл, изпълнен с омраза; гърненце с отрова“; и съчинява един надгробен надпис, единствения, който надменният Латуш би приел, според него: „На Анри дьо Латуш, признателният XXI век“. Накратко казано, двамата не си говорят вече и Латуш упреква Санд, че продължава да приема Балзак, а Балзак от своя страна й казва: „Внимавайте! Някоя прекрасна сутрин, без да знаете защо, ще откриете в лицето на Латуш смъртен враг.“
Чашата прелива, когато Латуш пише против групата на романтиците статия под заглавие „Литературно съдружие“, а Планш му отговаря с ужасна статия за „Литературните омрази“. Латуш е дълбоко засегнат: „Току-що ме нападнаха с горчиви критики като писател…“ А оскърбителят е чисто и просто постоянен гост на мадам Дюдеван. Услужливи приятели съобщават на Аврора, че Латуш говори за нея с отвращение: „Тя се опияни от славата, пожертвува най-добрите си приятели, не се вслушва в съвети…“ Същите добри души занасят в Оне приказки, казани уж от Жорж Санд. „Познавам в това мадам Дюдеван — казва Латуш, — която бърза да увеличи и разгласи списъка на моите зложелатели, за да може по-безопасно да ги възглави. Предпочитам да ме оскърбяват тия, на които съм се опитвал да бъда полезен, отколкото сам да проявя непризнателност.“ Поръчва да й предадат никога да не идва в Оне и тя скъсва с болка със своя пръв учител.
Дотогава се е разбирала добре с Балзак. Тя се възхищава от него, намира го забавен, гениален и обича да го слуша, когато той разказва пламенно бъдещите си творби. Но Балзак се е привързал към Сандо и когато настъпва скъсването, прави много бързо своя избор.
Балзак до госпожа Ханска, краят на март 1833:
Жул Сандо е младеж, Жорж Санд е жена. Аз се интересувах и от единия, и от другия, защото намирах, че е възвишено една жена да напусне всичко заради бедния младеж, когото обича. Оказа се, че тази жена, която се нарича мадам Дюдеван, е много даровита… Обичах двамата горди и щастливи влюбени, настанени в една мансарда на кея Сен Мишел. Мадам Дюдеван бе взела и децата си. Отбележете това. Но славата идва и подхвърля нещастие пред прага на този гълъбарник. Мадам Дюдеван заявява, че е длъжна да напусне младежа заради децата си. Разделят се, но раздялата се дължи, струва ми се, на ново влюбване на Жорж Санд — или мадам Дюдеван — този път в най-злобния наш съвременник, Анри Дьо Латуш, мой доскорошен приятел, безкрайно очарователен и отвратително лош човек. Достатъчно е дори единственото доказателство, че отдели от мене мадам Дюдеван, а аз приемах като брат и нея, и Жул Сандо. Но тя разпространява епиграми по адрес на своя бивш „наемател“ и вчера срещнах Сандо съвършено отчаян. Ето каква личност е авторката на „Валентина“ и „Индиана“…
Това е измислица, твърде далечна от действителността. Но какво друго може да се очаква от Балзак, ако не въображение и великодушие? Когато Сандо се завръща след няколко месеца от Италия, Балзак се трогва. Малкият Жул е с разбито сърце. Развълнуваният Балзак предлага да го прибере у дома си, докато Сандо постигне успехи в театъра: „Трябва да настаня, след това да въведа в литературния океан този изпълнен със сърдечност корабокрушенец…“ В действителност изоставеният любовник може би не е забравил още, но вече се успокоява.
Жул Сандо до Емил Потр:
Изчистих мъката си от глупавата важност, която й придавах при заминаването. Разбрах най-после, че тя не смущава ни най-малко хармонията на всемира, че светът не върви по-зле поради нея и звездите не са променили нито за миг своя ход. Като загуби своята тържественост, скръбта ми загуби и силата си. Сега ми се струва вече проста и най-обикновена. Разбирам най-после истинската ценност на самотната, огорчена душа… И си казвам, че в големите страдания има често повече гордост и тщеславие, отколкото в големите успехи. Опиянени от самолюбие в скръбта си, ние се смятаме за средище на света; мислим, че единствени понасяме страдания, които всички са преживели преди нас; смятаме се избраници на нещастието, прокълнати от съдбата, какво ли не още? Гяури, Лари. А, боже мой, сме само измамени любовници, с каквито е пълен светът…