В последния момент здравият разум надделява и тя отменя срещата.
Жорж е все така тъжна, все така потънала в своята закоравяла, насмешлива мъка. „Бъдете Лелия — пише й Сент Бьов. — Но в прозаичния, действителен, всекидневен живот не пренебрегвайте полу-излекуването, полу-щастието, които — след изпитанията — са все пак доста хубав дар за сърцето… Отнасяйте се по-справедливо, с повече търпимост към хората и света… И най-големите светци преживяват ужасни мигове на тая грешна земя… Не бива да се отчайвате в такива моменти.“ Тя му благодари, казва му, че „между писачите“, както казва Соланж, е намерила само един приятел — него. Но истинска нейна довереница през тия ужасни месеци е Мари Дорвал; която подхожда напълно за безпътицата на Жорж със своя цинизъм, естественост, величие и пламенност. Разговорите между Лелия и мъдрата куртизанка Пулхерия са навярно отзвук от беседите между Жорж и Мари.
Те се виждат често ту у едната, ту у другата. Ненаситна на спектакли, Жорж не пропуска нито едно представление на Дорвал. Предлагане или искане на билети е главната тема в почти всичките им писма. Но Жорж използува случая да добавя и нежни редове:
Не мога да ви видя днес, миличка. Нямам толкова щастие! В понеделник сутринта или вечерта, в театъра или в леглото ви, трябва непременно да ви целуна, госпожо, иначе ще извърша някоя лудория. Работя като каторжник и това ще ми бъде наградата. Сбогом, красавице…
Февруари 1833:
Миличка Мари, вие сте идвали, когато бях в Оне. Колко съм нещастна, че загубих един ден, когато щях да бъда с вас! Но кажете кога бихте искали да си побъбрим след полунощ. Пишете ми една дума и — всякога съм готова. Вие, женичке, имате толкова много в живота. Аз — нищо! Освен вас, която целувам хиляди пъти…
Дорвал отговаря по-кратко и навярно от внимание към Виньи „отдалечава“ малко приятелката си, която се оплаква.
Март 1833:
Защо не сме се виждали толкова време, Мари? Аз бях болна — това е, разбира се, една от причините. Вие сте много заета; и, уверена съм, че не сте имали възможност да дойдете, защото сте добра и бихте дошли да ме видите, ако не е имало пречки. Но да ви обичам така дълбоко, Мари, и да прекарам толкова дни без вас! Това ме огорчава, Мари, и още повече натъжава сърцето ми. Нима ме осъждате, че заслужавам съжаление?… Плаша, се от мисълта, че заслужавам толкова малко приятелството на велика и благородна жена като вас! Страх ме е да не загубя и това, което вече съм получила — и се питам дали в живота ми няма някакво петно, което ви отдалечава от мене? Но вие стоите така високо над всички други жени, скъпа Мари, че дори да съм виновна, у вас бих срещнала търпимост и съчувствие. Но не мисля, че съм виновна. Ако съм, вие сте достатъчно добра и ще ме обичате въпреки всичко… Кога ще ми отделите една хубава вечер у вас или у мене? Бъди добра към приятелката си, която е тъжна и намира малко младост и щастие само край тебе…
Жорж би желала да придружи поне веднъж Мари при нейно турне, дори като камериерка. Тя слуша със странно очарование страстните жалби на Мари Дорвал срещу бога и мъжете. „Без да прикрива нещо от своята личност, тя не украсяваше и не се преструваше. Непринудеността й беше рядко красноречива; с едно понякога диво, но, никога вулгарно красноречие, винаги непорочно въпреки волността си, издаващо навред стремежа към неуловим идеал, блян за чисто щастие, за рай на земята…“ В тази жена, преживяла много повече от нея, Жорж намира собствената си жажда за съвършенство. Виньи е ревнив към това страстно приятелство. Нещастникът се страхува наивно да не би теоретичката на свободната любов да повлияе на неговата любовница. Sancta simplicitas!55 Прелестната и недостижима Дорвал, влюбена в своето тяло, няма какво да учи в това отношение от никоя жена.
Докато търси утеха и откровение, неспокойната Лелия среща един циник, който й обещава и двете. Проспер Мериме, големият приятел на Сент Бьов, е като Анри Бейл56 един от ония още от детинство наранени сантиментални личности, от които дяволът създава своите донжуани. Той обича да говори за любовта с техническите изрази на студент медик: това му носи успехи във фоайето на операта и в някои дамски будоари. Когато среща тази хубава, своенравна, незаета в момента, умна и прочута жена, той решава да добави нов скалп към своята огърлица. Ухажва я още от началото на 1833 година, но без успех. Тя обещава да го приеме и винаги в последния момент се извинява под някакъв предлог — невралгия или пристигане на съпруга. Той става насмешлив и жлъчен: „Ще ви бъда много благодарен, ако ми кажете дали сте оздравяла, дали съпругът ви излиза понякога сам, с една дума, дали има някаква надежда да ви видя, без да ви досадя.“