Ако ми отговориш скоро само с една дума: ела, ще тръгна, дори да имам холера или любовник…
Мари Дорвал показва писмото на Виньи и за да го успокои, си дава вид, че го намира смешно. Той написва на бялото поле: „Забраних на Мари да отговаря на тази досадна Сафо“. А Дорвал: „Мадам Санд е обидена, загдето не й отговорих.“ Но Жорж се възхищава премного от Мари, затова не се сърди дълго.
Тъй като сърцето й не е заето, Жорж работи с обикновения си темп, но животът й се струва празен. В началото на пролетта 1833 година „Ла Ревю де дьо монд“ дава у Лоантие, на улица „Ришельо“ №104, голяма вечеря за своите сътрудници. Гюстав Планш, критик на списанието, завежда Жорж Санд и случаят или лукавият Бюло я поставя до Алфред дьо Мюсе. Още Сент Бьов, по времето, когато й търси почитатели, е говорил, че ще й представи младия поет с дълга руса коса, тънък и красив като божество. Мюсе е по това време на двадесет и три години, шест години по-млад от Санд и от Сент Бьов. Но Сент Бьов се възхищава от него, може би защото Мюсе въплъщава това, което Сент Бьов би желал да бъде: „Той е същинска пролет — казва критикът, — поетична пролет, която се разцъфтява пред нашите очи… Никой не дава още от пръв поглед по-вярна представа за младежка гениалност…“ Мюсе подражава на Байроновата елегантност. Рединготът с кадифена яка, която стига до кръста, накривеният цилиндър, бухналата вратовръзка, тесният светлосин панталон му придават малко прекалено изящество. Когато Сент Бьов предлага на Жорж Санд да й го представи, тя отказва: „Той е много денди57; няма да си подхождаме.“
Лесно е да разберем страховете и; защото литературните среди говорят лошо за Мюсе. Той дебютира бляскаво в литературата през 1830 година и веднага е приет възторжено от Бюло, от групата на младите романтици и от салона в Арсенала. Прекрасните музи на романтиците цитират с пламенно възхищение някои цветисти, странни стихове: Синьо-жълтият дракон, заспал в сеното… Но неблагодарникът се надсмива над славата и събратята си. Той пише за тях пародии, карикатури, измисля им прякори. Сент Бьов, който така великодушно го хвали, той нарича ту мадам Пернел58, ту Сент Бевю59. Мюсе е разглезено от жените момче, херувим, който е чел „Опасни връзки“ и „Манфред“. Той е познал любовните наслади преди любовта, но не е намерил щастие в тях. Затова се е отдал с наивна страст на шампанското, опиума, леките жени. И той, като Байрон, е омагьосан от разврата, гдето жената си възвръща древната роля на магьосница, а мъжът се освобождава от тиранията на обществото. Мамен от продажни любовници, той е запазил лоши спомени за любовта. „За нашите жени — казва той — любовта е да играеш на мамене, както децата играят на криеница… Потайна и недостойна комедия.“ Но редом с предивременно преситения развратник у Мюсе живее нежен и чувствителен паж. От този контраст се ражда неговата поезия. Един артист никога не се отказва от това, което подхранва неговия гений. Мюсе съзнава отлично, че тъкмо на този дисонанс се дължат най-прекрасните му стихове. И продължава лудориите си. В това занимание той влага отначало престореност и отегчение, но „с разврат шега не бива“60 и нервите му се разстройват още от младини, вдъхновението му е непостоянно, кесията му празна.
На вечерята, дадена от „Ла Ревю де дьо монд“, Санд открива с приятна изненада, че този денди е добро момче: „Не беше нито циник, нито самохвалко. При все че се мисли и за едното, и за другото.“ Той блести; разсмива мълчаливата красавица с унесения поглед, а тя има нужда да се смее. Жорж не е духовита, но умее да цени духовитостта у другите. „Фантазио чувствуваше, че е харесван.“ Той от своя страна се усмихва на малката кама в колана на съседката си, но е омагьосан от големите черни, тъжни, блестящи и кротки очи, които изпитателно го гледат. Огромни очи на индианка; маслинов тен с бронзови отсенки. Знаем от стиховете на Мюсе, че е възпявал „една андалуска с мургава гръд“, че е обичал „девствена гръд, златиста като зрял грозд“. Тази кехлибарена кожа допада на тайните му копнежи.