Жорж Санд

Когато се прибира у дома си, той прочита „Индиана“, задрасква половината прилагателни, защото в ония дни той има по-добър стил и вкус от Санд, и й изпраща едно почтително писмо, което завършва с „приемете, госпожо, уверения в уважението ми“, но е придружено от стиховете След прочитането, на „Индиана“:

Как пресъздаде ужасната сцена в романа —
Нун, полугола, във унес любовен с Раймон,
опиянени във стаята на Индиана?
Кой ти подсказа таз страница с пламенен тон —
как любовта безнадеждно простира ръка
към примамливия образ, от бляна създаден?
Ти ли си страдала и си копняла така?
Как си прозряла Раймон — на химера отдаден?
Спомени твои ли са или само видения
тези терзания смътни и тези вълнения,
тия наслади — без щастие — и пустота?

Това обръщение на „ти“, тези настойчиви въпроси създават една поетична близост. Следва несериозна кореспонденция в стила на Мариво61; Мюсе е очарователен в тази игра; Жорж си възвръща веселостта. „Моят хлапак Алфред“ започва да го нарича тя. Правят романтични планове: да се качат на кулите на Нотр Дам, да отидат в Италия. Тя го приема в домашен тоалет: разкопчан жълт копринен пеньоар, турски чехли, испанска мантила; поднася му египетски тютюн и сяда на земята на възглавница, за да пуши с дълга лула от босненско черешово дърво. Алфред коленичи край нея и слага ръка върху чехлите под предлог да разгледа ориенталските им рисунки. Държането му става шеговито.

През юли „Лелия“ е завършена и Мюсе я получава на коректури. Той е във възторг: „В «Лелия» има двадесетина страници, които говорят направо на сърцето, откровени, силни, прекрасни като Рене и Лара…“ След това Керубино се връща към любовта:

„Вие ме познавате достатъчно и можете да бъдете сигурна, че смешният въпрос: желаете ли или не желаете? не ще бъде изречен от моите устни… Между вас и мене в това отношение съществува цяла бездна. Вие можете да дадете само духовна любов, а пък аз не мога никому да отвърна със същото (да предположим, че още отначало не ме отпратите, ако си позволя да ви поискам подобно нещо), но мога да бъда — ако ме смятате достоен — не дори ваш приятел (и това е прекалено морално за мене), а нещо като другар без значение и без права, следователно без свади и ревност, готов да пуши вашия тютюн, да мачка пеньоарите ви и да хваща хрема, докато мъдрува с вас под всички кестени на съвременна Европа…“

Тя има нужда за „Лелия“ от богохулни стихове, които пияният Стенио трябва да изпее с пресипнал глас. От кого да ги поиска, ако не от младия поет, толкова често пиян и решил да разиграва пред нея ролята на сантиментален шут? Мюсе съчинява следния Inno ebrioso62:

Ако вдигна аз поглед сред оргия дива,
ако устните алена багра покрива
и целувка ги властно плени,
нека в мене тогава копнежи безумни горят
и ме блазнят с разголено рамо и хубава гръд
приласканите леки жени.
И милувката тяхна със страст похотлива
нека тръпки в кръвта уморена разлива;
аз монах съм и дързък, и млад.
Нека китя челата с цветя оросени,
нека пръсти преплитам в косите развени,
напоени със гъст аромат.
Нека зъбите, впити безжалостно в бялата плът,
да изтръгват стенания тежки от женската гръд
и за милост молба да звучи.
Нека слеем с усилие сетно пак нашия вик
и със дързост последна и отклик във сетния миг
нека склопя навеки очи!…
Ако бог ми откаже такава кончина щастлива,
увенчана със блясък и радост, която упива,
ако сетя, че моите сласти —
на безсилната ярост агония вечна,
от угасващи клади отблясък далечен —
не затихват след всички наслади,
нека следвам каприза на моя ревнив повелител —
да удавя във гъстото вино недъга мъчителен
на плътта ми, скована от лед;
и да слеем пак устни в целувка прощална,
да угаснат копнежи и страсти печални
и сам господ да бъде проклет!

Още някое време той пише на Санд в тона на Шекспирова комедия, после, на 29 юли 1833 година, пристига по пощата сантименталното признание:

61

Мариво (Пиер) — френски публицист, драматург и белетрист, автор на творби със съмнителна естетичност. — Б.пр.

62

Inno ebrioso (ит.) — пиянска песен. — Б.пр.