II
Венецианските любовници
За колко неща между двама любовници могат да съдят само те!
И двамата искат да видят Италия. Мюсе я е възпял, без да я познава; Санд се стреми към Венеция, защото се надява, че новата обстановка ще й донесе най-после някакво откровение. При едно малко дръзко посещение у майката на Мюсе тя получава съгласието й за това пътуване, като обещава, че ще има към Алфред майчинска обич и грижи. Що се отнася до Казимир, когато Жорж му съобщава своето намерение, той я увещава да пътува „за образование и удоволствие“. Едно пътуване в Италия безспорно ще допринесе за образованието на любознателната жена; но удоволствието е друг въпрос.
Заминават през декември 1833. В светлосив панталон и каскет с пискюл, Жорж е много весела. Но заминаването се придружава от лоши знамения. В двора на Пощенския хотел дилижансът за Лион е тринадесети поред; на тръгване се блъсва о крайпътния камък и без малко не смазва един водоносач. Но любовниците не искат да знаят нито бога, нито дявола. От Лион до Авиньон пътуват по Рона заедно със Стендал. В Марсилия се качват на парахода за Генуа. Загърнат в палтото си, Мюсе страда от морска болест. С ръце в джебовете и с папироса в уста, Жорж гледа отвисоко спътника си. По този повод той пише четиристишие:
И добавя рисунка, на която е подчертана твърдостта на Жорж и промененото лице на Мюсе, а под нея пише: Homo sum; humani nihil a me alienum puto.66
Homo sum67… Алфред намира любовницата си прекалено мъжествена. Оплаква се от педантизма, от сдържаността, от студенината й. Извънредно романтичното пътешествие не променя ни най-малко ритъма в трудолюбивия живот на Санд. Тя трябва да довърши един роман за Бюло; в Генуа, след това във Флоренция си определя осемчасова работна нощ; докато всекидневното задължение не е изпълнено, вратата й остава заключена. Ако любовникът й роптае, тя го увещава и той да работи и му подсказва сюжета на „Лоренцачо“. „Истинската победа на мъжа, е, жената свободно да го признава за своя съдба.“ Съдбата на Санд остава отделена от любовта. Отегчен и унизен, Мюсе става груб. Той я нарича „олицетворена скука, мечтателка, глупачка, монахиня“. Укорява я, че „не умее никога да даде любовна наслада“. Това е уязвимото място на Лелия. Улучена в сърцето, дълбоко оскърбена, тя отвръща на нападението с контраатака: „Много съм доволна, че тези удоволствия са били по-строги, по-сдържани от ония, които намираш другаде. Така поне няма да си спомняш за мене в обятията на други жени.“ Но тези свади не успокояват нито единия, нито другия.
В Генуа тя се разболява от треска. Любовта и болестта не вървят заедно. За да избегне леглото на болната, Мюсе започва да тича по жени и да пие. Дотегнало му е това, което Жорж нарича „възвишена любов“, и с цялото си същество жадува за „гибелните опиянения от миналото“. Той се връща към своите софизми: „Промяната е обновление. Нима човекът на изкуството е роден, за да робува?“ Една жена с прекалено самообладание дразни и тревожи своите любовници. Тя остава прозорлив и спокоен наблюдател, докато мъжът търси в любовта самозабрава. Той желае не само да победи една свенливост, но и да зароби една свобода, да превърне мислещото същество в обект. Санд дразни мъжете, защото си остава субект.
Пристигането във Венеция, от което тя очаква толкова много, е мрачно. Нощ; черната гондола прилича на ковчег. За момент, когато влизат в града, когато матовочервена луна осветява белите куполи на Сан Марко, когато Дворецът на дожите със своята арабска резба и християнски кампанили, поддържани от хиляди стройни колони, се очертава върху огрения от луната хоризонт, им се струва, че виждат картина от Търнър68. Но ако любовта придава красота на озарените от нея местности и градове, красотата на околния декор не създава любов. Розовите дворци и позлатата на Сан Марко не могат да променят две сърца.
Вечерта, в хотел „Даниели“, гдето са се настанили, Мюсе казва на любовницата си: „Жорж, заблудил съм се; моля те да ми простиш, но аз не те обичам.“ Това я сломява, тя би желала веднага да си замине. Но е болна, освен това съвестта й не й позволява да остави това дете само, без пари в чужда страна. „Заключихме вратата между стаите ни и се опитахме да възстановим живота си като добри приятели… Не беше възможно; ти скучаеше; не знаех какво правиш вечер…“
Лесно можем да си представим какво е правил. След като се отдалечава от нея, отначало от скука, защото тя го смята за „хлапак“ и му държи проповеди, после от погнуса, защото се е разболяла от отвратителна дизентерия, а може би, казва Мора, и от „деликатност да не издаде пред нея тази погнуса“, той се предава на своята слабост към романтичен разврат. Обикаля венецианските вертепи, гдето мирише на застояла вода, и гълта непознати напитки. После „търси целувките на танцувачките от Фениче“. Поради болестта си и от огорчение Жорж го осъжда на целомъдрие. Но той си намира други жени. Тя не ще забрави никога тия дълги самотни очаквания, тайнствения плисък на водата по стъпалата, тежката отмерена стъпка на стражарите по кея, острия, почти детски писък на полските мишки, които се бият по огромните плочи, всички бегли, чудновати звуци, изпълнили тишината на венецианските нощи.
66