Това е времето, когато французите смятат, че освобождават Европа и са нейни любимци. В Кьолн Морис Дюпен има блестящи успехи, които разказва на майка си. При все че е добродетелна, по-скоро по темперамент, отколкото по убеждение, все пак жена на осемнадесетия век и лесно прощава всяко прилично извършено безпътство. Верен на нравите на своите прадеди, още преди да напусне Ноан, Морис има син от една млада жена, която работи в дома на майка му. Мадам Дюпен се грижи за този незаконен внук, който не е бил припознат и носи името на майка си — Иполит Шатирон. Дават го на дойка селянка, недалеко от Ноан. Мадам Дюпен съобщава на Морис как е детето: „Ноан, 6 брюмер година VIII… В къщичката са добре. Малкият е грамаден. Прекрасно се смее. Всеки ден съм при него; отлично ме познава вече…“
Писмата на Морис са живи и поетични. Ако е бил в театър и е чул ария, изпълнявана някога от майка му: „Чувствувах, че съм при тебе, в светлосивия ти будоар на улица «Роа дьо Сисил»! Странно, как музиката ни потапя в спомени! Както и парфюмите. Когато вдишвам лъха от писмата ти, мисля, че се намирам в твоята стая в Ноан, и сърцето ми се разтуптява при мисълта, че ще те видя да отваряш инкрустираното си бюро, отгдето излита такова ухание…“ Мадам Дюпен желае да има мир; синът й желае война, за да го произведат офицер: „Ако се държи както трябва в някоя битка, човек може да бъде произведен още на бойното поле. Какво щастие! Каква прослава!“
В 1800 година, в Милано, адютантът Морис Дюпен, с жълт султан на каската и червен шарф със сърмени ресни, намира в стаята на своя генерал една красива, засмяна, любезна девойка, която украсява есента на този воин. Тя се нарича Антоанета-София-Виктория Делаборд:
„Споменавам и трите й кръстни имена, защото в своя бурен живот тя е носила последователно и трите… В детинството й са я наричали обикновено Антоанета, по името на френската кралица. Във време на завоеванията на империята естествено надделява името Виктория. А след като се оженва за нея, баща ми я нарича всякога София.“
София-Виктория Делаборд е дъщеря на продавач на пойни птици; държал в миналото малко кафене с билярди, той продава сега канарчета и кадънки по парижките кейове. София има тежка младост, като всяка бедна девойка в смутни времена.
„Майка ми — ще пише по-късно Жорж Санд — беше от презряната скитническа порода на циганите. Била е танцувачка, дори нещо по-лошо — просто статистка в един от най-незначителните парижки булевардни театри, когато любовта на един богаташ я измъква от това падение, за да я захвърли в друго, още по-низко. Баща ми я вижда, когато тя е вече тридесетгодишна. И то при каква жалка обстановка! Но той е великодушен. И разбира, че това прекрасно създание може все още да обича…“
От една по-раншна връзка София-Виктория има дъщеря Каролина, която я придружава в италианската армия. Противно на всички йерархически правила София сменя генерала с лейтенанта, когото очарова с пламенната си нежност. С дамите в Ла Шатр и германските канонисти Морис е опознал леките удоволствия; тази смела и очарователна девойка му разкрива романтичната любов. Той споделя своето щастие с майка си: „Колко е приятно да те обичат, да имаш добра майка, добри приятели, красива любовница, малко слава, прекрасни коне и врагове на бойното поле!“ Чуваме сякаш Стендаловия Фабриций.
Тази любов се оказва трайна и от едната, и от другата страна и вдъхва сериозни безпокойства на мадам Дюпен. При все че е последователка на Русо, тя се отнася повече с търпимост към цинизма в „Опасни любовни връзки“, отколкото към страстта в „Новата Елоиза“. Лишена в името на добродетелта от чувствени наслади, тя прехвърля към сина си своята страстна и ревнива обич. Когато идва през 1801 година в Ноан, Морис настанява любовницата си в Ла Шатр, в странноприемницата Тетноар. Дешартр, който никога не е любил и не познава плама на любовта, се заема от преданост към майката да прогони любовницата на сина. В странноприемницата стават бурни разправии. На София-Виктория не липсва нито жар, нито разум; тя нахоква досадния гост, когото Морис би пребил, ако не си спомняше смелата преданост на Дешартр по време на Терора. Но тези увещания показват, че мадам Дюпен се страхува от брак, за какъвто двамата влюбени не са мислили досега; и „тъй като човек предизвиква всякога сам опасностите, с които се занимава повече, отколкото трябва, заплахата се превърна в предсказание“.