Дневник на Шарл Дидие: „Тъжно пътуване, спорове, обърканост. Пристигам в Ла Шатр. Тя си е легнала; събуждам я и се хвърлям мълчаливо в обятията й. Тя ме притиска в обятията си и тази дълга, безгласна прегръдка донася помирение. Обясняваме се едва вечерта, в Ноан, където ме отвежда. Прекарвам с нея пет дни, едни от най-прекрасните в моя живот… Забравяме света; селска самота. Вечери под сенките на Ноан. Лунни нощи. Винаги сами… По цели нощи на терасата, под звезден светлик; ръката ми я обгръща, главата й се е склонила на гърдите ми…“
Сама сред своите дървета и цветя, далеко от други мъже, Жорж може да бъде много мила любовница. В продължение на няколко дни Дидие е отрупван с внимание, очарован, опиянен: „Тя е безусловно добра… Мишел я ревнува от мене; повтаря това във всичките си писма…“ Когато се прибира в Париж, той получава от нея няколко великолепни страници за тия прекрасни дни, после настъпва мълчание.
Тя наистина не мисли за него. Пътешествува, занимава се с делото си, къпе се облечена в Ендр, после ляга на тревата в някоя ливада, както е в мокрите си дрехи, изминава пеш четири мили, през нощта преработва „Лелия“ за ново поправено издание. Трябва да премахне изповедта за безсилие; Пулхерия и Стенио ще бъдат пожертвувани пред мъдростта на Тренмор. Романът става нравствен и социален. Що се отнася до любовта, Лелия се отказва от нея. Жорж Санд до Мари д’Агу: „Тя е от братството на есеите74, другарка на палмите, gens solitaria75, за която говори Плиний. Този прекрасен откъс ще бъде епиграф на третия ми том: за есента на моя живот. — Одобрявате ли този план за книгата? — Колкото до плана за живота ми, не сте в състояние да дадете мнение; прекалено щастлива и млада сте, така че не е за вас да отидете при здравословните брегове на Мъртво море (пак по Плиний млади) и да навлезете в братството, гдето никой не се ражда и никой не умира…“ А това ни кара да мислим, че въпреки всичко, дори след Мишел, Жорж си остава Лелия.
„До гуша ми е дошло от велики мъже (извинете за израза). Бих предпочела да ги виждам в книгата на Плутарх. Там не ме измъчват с човешките си качества. Нека ги дялат от мрамор, нека ги изливат от бронз, но да не ми говорят за тях. Докато са живи, те са зли, потисници, своенравни, деспотични, злоезични, мнителни. Гледат с еднакво надменно презрение и козлите, и овцете. Към приятелите си са по-лоши, отколкото към неприятелите. Бог да ни пази от тях! Останете добра, глупава дори, ако желаете! Франц ще може да ви каже, че хората, които обичам, не са никога толкова глупави, колкото бих искала да са. Колко пъти съм го упреквала, че е прекалено умен! За щастие това «прекалено» не е кой знае колко, така че мога все пак много да го обичам.“
Обича го дори повече, отколкото Мари д’Агу би желала. „Това, което ми казвате за Франц — пише й тя, — пробужда у мене едно наистина болезнено и неудържимо желание да го чуя. Знаете, че се сгушвам под пианото, когато той свири. Аз съм силна натура и никога не намирам достатъчно силни инструменти…“ Тя е наистина „силна натура“, затова Мари, много по-ефирна, е твърде недоверчива към нея. Но все пак настоява Санд да отиде при тях в Швейцария. И тя пристига неочаквано през август 1836 година, когато женевските любовници са заминали за Шамони. Делото й е приключило, дошла е с двете си деца, с двама стари приятели, прислужницата Урсула Жос, която не е напускала никога Ла Шатр, затова й се струва, че е отишла на остров Мартиника, когато е в Мартиньи. Санд пътува като Байрон с цялата си менажерия. Можем да си представим впечатлението, произведено в малките планински хотели от този паж в рубашка, който се хвърля на шията на една красива дама с руси къдри; от Лист с рафаеловска барета и малкия му ученик „Пуци“ Коен, когото стопанинът на хотела нарича Девойката. Защото Лист и Мари също водят своя подвижен цирк и влачат, подир себе си не само Херман Коен, но и духовития женевец майор Адолф Пикте, описал това пътуване до Шамони в блестящ разказ, наречен от него „Вълшебна приказка“.
То е наистина вълшебна приказка. Лист и Мари се наричат двамата фелоу76; Мари става Мирабела, Арабела или Принцесата: Санд и децата и са кръстени Пифое поради дългите носове на Жорж и Морис. В книгата на хотела тя ги записва:
Име на пътниците: семейство Пифоел
Местожителство: природата
Откъде идват: от бога
Къде отиват: на небето
Месторождение: Европа
Звание: скитници
Откога го имат: открай време
Дадено им от: общественото мнение.
Словесно безпътство. Разговарят за философия и музика, за звездите и сътворението на света, за Шелинг и Хегел, за бога. В книжката на майора Жорж е представена като дух, като творческа сила, едновременно хлапак и поет; Лист е духът на музиката, Арабела — проникновението и мисълта. На корицата виждаме Санд с пура в уста. Всички илюстрации изтъкват разликата между двете жени: хлапака в рубашка и красиво коафираната, сериозна, недостъпна графиня. Самата Жорж е нарисувала групата в една карикатура в тона на Мюсе, с надпис: „Съвършенството е тъждествено само със себе си.“ Един разрошен Лист пита: „Какво значи това?“ Майорът отговаря: „Малко е неясно“, а Арабела, отпуснала глава върху възглавниците на дивана, казва: „Отдавна се мъча да го разбера“. Тринадесетгодишният художник Морис рисува също безброй скици и шаржове. Странствуващият цирк пътува. В катедралата във Фрибург Франц свири на органа Dies irae77 от Моцарт. Quantus tremor est futurus…78