— Сега чуйте и мене! Не ми е леко, но трябва да го кажа. То обръща живота ми наопаки. Преди петнадесет години го промени едно нещастие. Сега го променя едно щастие.
Джексън погледна със светнали очи дъщеря си и мъжа й. Боян и Атлиан се усмихнаха.
— Аз мислих много — добави той. — Мислих. За вас. За амазонките. За себе си и за моето място сред хората. Преди го виждах другояче. Бях отчаян човек. Дошъл бях да се погреба тук. Жив мъртвец, аз дирех други мъртъвци. Не виждах живия човек, мислех за душата му. Бях дошъл да задуша своята мъка. Очите ми бяха обърнати само отвъд. С живота не ме свързваше нищо. За оня живот отвъд исках да подготвя и тези злочести създания, индианците. Не забелязвах болестите им, глада им, мъката им. Или по-право, забелязвах ги, но смятах, че така, изстрадали, ще заслужат по-лесно царството божие. Забравях тялото. Грижата ми беше как да спася безсмъртните им души. Животът беше само мъка. Защо тогава да лекувам плътта, да удължавам живота и мъката й?
Той въздъхна дълбоко:
— Може би така мисли всеки човек без надежда. Не само аз. После стана друго. Всичко се промени из основи. Животът ми отново доби смисъл. И заедно с надеждата в мене възкръсна отново любовта към живия човек. Аз съм щастлив, искам и другите да бъдат щастливи. Тук, на земята, не само горе. Искам пак да стана лекар, магьосник на живота, да давам живот, а не разрешителни за рая. Богохулствувам, виждам, но бог ще ми прости. Той трябва да прости, защото става дума за любовта към ближния.
Джексън извади от шкафа си един плик. Подаде го на Боян.
— Моля те, предай го в Братството на мисионерите! Какво пише вътре? Много просто. Отказвам се от църковния си сан. Нека на мое място дойде друг отчаян човек. Той ще може по-съвестно да се грижи за спасението на душите им. Сред ловците на глави ще се реши да дойде само отчаян човек. Защото тук не се прави кариера — нито пред епископа, нито пред бога. Много бунт се набира в този земен ад против неправдата на живота.
— А ти? — запита радостно Боян.
— Аз отивам в Свещения град. Дано спася някое момче, докато дойдете вие. Ще проучвам болестта. Това ще помогне после на специалистите. Ще ги поулесни. И ще ви чакам.
Атлиан запита:
— Върховен жрец?
— Не! — отвърна усмихнат баща й. — Само лекар. Без власт.
— Така е добре — съгласи се тя. — Нека видят, че има бели, които не мислят само за себе си. За да ни вярват повече.
Боян сложи ръка върху рамото на Утита.
— А моят червенокож брат? Какво ще прави той?
Вместо него отговори Джексън:
— Утита ще си направи плантация, каквато ще му покажа аз, а не само по памет, каквато е видял, каквато е запомнил от затвора. Плантация образец, с изобилие, каквато трябва да бъде всяка плантация на тази благодатна почва. Вече и Вачапа няма да го заплашва. Усмирил се е. Разбрал и той. Дойде онзи ден при мен и ми разправи последните новини от селвата. Намерили шамана без глава. Вачапа ме погледна хитро и рече: „Шаманът не позна, че ще умре. За себе си не позна. Значи, и за мене не познава. Значи — лъже.“ Покръстих го — последното ми покръстване, — за да го обвържа с клетва, да го отклоня от тоя жесток обред.
Индианецът се усмихна доволно.
— Утита ще сочи плантацията си на червенокожите си братя и ще казва: „Ето, вижте! Утита не е гладен. Утита има месо, има много месо, и батати, и маниока, и царевица, и банани. Утита има много деца, които също не са гладни. Защото работи. Защото копае, сади. По-рано Утита режеше глави, всички знаете, правеше тсантси, хубави тсантои — против болести, против магии. Но болестите не напускаха геята му. Болестите обичат гладните геи. Тогава Утита не работеше. Правеше само тсантси. И гладуваше. Гладуваха жените му, гладуваха децата.“
Индианецът спря. Навярно тази беше най-дългата му реч през целия живот.
Джексън се обърна към Боян и Камюс:
— За вас може би тези прости думи не са особено убедителни. Но за индианците са цяло откровение. Особено когато ги чуят от такъв авторитет, от такъв всепризнат майстор на тсантеи.
Той стана.
— А сега на път! Бъдете нащрек! Научих много работи за тоя Фернандо. Дори Камюс не го познава както трябва. Затова изпращам с вас най-верните си хора. По Амазонка те ще ви пазят добре. В големите градове ще се пазите сами.
Всички тръгнаха към реката.
Жак Камюс се отби да вземе багажа си. Случайно през прозореца, в отсрещния храст, му се мярна човешко лице. Но докато извади пистолета си, човекът изчезна.
Камюс влезе в стаята.
И трепна. На масата лежеше някакъв предмет, омотан в бананови листа. Първата му мисъл беше — Фернандо! Отмъщението! Бомба! Адска машина… Нелепост! Адска машина, завита с бананов лист в джунглата… Когато има кураре… А не беше случайно. Нямаше го преди това.