А пък този дребен лайнар Уилфрид еди-кой си с бялата коса и скъпите дрехи какво прави тук? Имаше някаква далавера. Устър бе сигурен в това.
— А ти какво общо имаш със случая? — не изтърпя той и гневно запита втория посетител.
— Моля да ме извините — отвърна ниският мъж, пристъпи напред и подаде ръка. — Името ми е Гейбриъл.
Устър се направи, че не я вижда, и след малко човекът я отдръпна. Майната му! И на Валънс също. На всичките поред! Сетне се досети, че репликата не бе отговор на въпроса, и отново изрева:
— Не чу ли какво питам?
— Тук съм като гост на специалния агент Валънс.
— За правителството ли работиш?
— Може да се каже, че извършвам услуги и на правителството.
Това не беше едно и също, Устър отлично го знаеше. Бе достатъчно интелигентен, за да си даде сметка, че тук имаше и нещо друго, недоизказано, двузначно и опасно. Внезапно му хрумна, че ще сгафи още повече, че гневът е лош съветник и че не бива повече да закача този тип Гейбриъл, а? Както името на архангела Гавраил4… Бяха го хванали натясно. Като агне на заколение, оставаше и шиша да му заврат и да го завъртят на огъня. О, не! Ще избегне тази съдба на всяка цена, та дори това да значи, че трябва да се откаже от момчето.
Напрегна воля да потисне гнева. Седна зад бюрото и отвори някаква папка. Дори не видя каква е, нито прочете написаното в нея.
— Вземете си го — рече на глас. — Ваш е.
— Благодаря ви, господин полицейски началник — обади се Гейбриъл. — Още веднъж моля, приемете извиненията ми за всички причинени неприятности.
Устър не отвърна, не вдигна очи от бюрото. Чу ги да излизат. Вратата се затвори след тях тихичко.
Началникът Устър. Големият шеф. Е, току-що му бяха показали реалностите. Дребна рибка в плитка водица, по погрешка навлязла в дълбокото. А там истинските хищници й се бяха озъбили.
Погледна затворената врата на стаята, премести очи към огледалния прозорец. Представи си, че отвъд пред момчето стои Гейбриъл. Двамата се гледат и сякаш се преливат един в друг, превръщат се в едно цяло. Сетне избледняват и се губят в червена като кръв маса.
5
Уили въздъхна. Ужасно го цепеше главата.
Събуди се скован и адски жаден. Беше спал като заклан, но не се чувстваше отпочинал. Стана да се измие и веднага усети мускулната треска — болеше го цялото тяло. Може би ще се поразмине, като отиде в гаража и работата го поразкърши. Обаче там главоболието се засили и стана непоносимо. По обед беше мокър от пот и замаян, при това си даваше сметка, че състоянието му се влошава. Дано денят свърши по-бързо, че да се прибере вкъщи и да се наспи. Утре главата му ще е по-ясна, ще изпитва само срам и угризения.
Уж беше пил само бира. От твърдия алкохол се бе отказал отдавна, иначе в доброто старо време обръщаше по цяла бутилка, а на следващия ден работеше нормално, все едно нищо не е било. Сега и бира пиеше умерено, обаче и тя опиваше. Ето и вчера. Но пък не всеки ден е шейсетгодишнина. А и приятелите очакваха да почерпи — няма как иначе. Сега си плащаше за това, че се беше наливал.
И обедната храна не помогна. Сервизът се намираше в алея встрани от 75 улица между 37 авеню и „Рузвелт“, недалеч от адвокатска кантора. Юристът беше индиец, специалист по имиграционни въпроси и визи. Изборът на място не бе лош, като се има предвид, че в района се намираха повече негови сънародници, отколкото в някои части на Индия. На 37 авеню бе пълно с италиански, афганистански и аржентински ресторанти, но стигнете ли 74 улица, оттам нататък всичко беше вече индийско. Дори и улицата бе преименувана — сега я наричаха „Калпана Чавла“ — на индийския космонавт, който загина в инцидента със совалката „Колумбия“ през 2003 година. По нея постоянно шареха мъже със сикхски тюрбани и предлагаха на минувачите ресторантски менюта.
Това бе махалата на Уили. Тук бе роден, тук възнамеряваше и да умре. Като дете караше велосипед на воля. Стигаше чак до летището „Ла Гуардия“ и стадиона „Шиа“, мяташе камъни по плъховете, които се въдеха по дворищата и пустите места. Само че по онова време тук живееха само ирландци и евреи. 94 улица пък наричаха линията Мейсън-Диксън5, защото отвъд нея живееха само чернокожи. Уили не помнеше да е виждал бяло лице там, но през 80-те години в училищата чак до 98 улица вече учеха множество бели деца. Те другаруваха с чернокожите, играеха с тях бейзбол и заедно се биеха срещу дръзнали да се появят в квартала външни младежи. Към края на 80-те ирландците започнаха да се изселват, макар и постепенно, а откъм „Рузвелт“ плъзнаха етно бандите. Така започна подялбата на територията. Уили остана да живее на същото място в малко апартаментче недалеч от сегашния си сервиз. И оцеля, само дето сложи на прозорците дебели решетки.
4
В юдейската митология един от архангелите, понякога сочен като Ангел на смъртта, принц на Огъня и Мълнията. — Бел.прев.
5
Границата между Пенсилвания и Мериленд, смятана за разделна между Американския север и юг. — Бел.прев.