— И блажен8.
По лицето на Гейбриъл пробяга сянка на неудобство.
— Трябваше да бъда уведомен — натърти Луис.
— Какво знаеш по въпроса?
— Слухове, нищо друго.
— Блис беше в неизвестност дълго време. Никой не го бе виждал. Говореше се, че е мъртъв.
— Аха, дрън-дрън.
— Ти май си неспокоен? — лукаво запита събеседникът.
— Има ли основания за това?
— Не зная, честно. Но в случая с въпросното лице едва ли заинтересованите биха посветили именно мен. Както казах, той дълго време бе извън кадър. А вие двамата си имате стари сметки. И ако наистина се е завърнал в играта, може би ще има желание да подновите запознанството си.
— Не звучи много успокоително. Нито за мен, нито за теб.
— Е, че аз съм само един старец.
— И старци е убивал навремето.
— Моят случай е по-различен.
Луис кимна, приемаше аргумента.
— Така или иначе двамата с партньора сте се справили отлично с проблема. Казвам си, че в твое лице старият ни приятел би намерил сериозно предизвикателство. Между другото — какво направихте с боклука?
— Изнесохме го. Сметища и трапове колкото искаш.
— А старата дама?
— Купихме й шоколадова торта.
— Ех, да би могло с всеки да е толкова лесно. А твоите хора от сервиза?
— Пораздрусани са. Предложих им да починат няколко дни. Отидоха на хотел.
Гейбриъл допи лимонадата и се изправи, като с ловко движение на ръката прибра вестника в джоба на палтото си.
— Вероятно до ден-два ще имам нещо за теб.
— Ще ти бъда много благодарен.
— Да, не е хубаво човек да има такива грижи. Представя всички ни в лоша светлина.
— А не бива.
— Вярно. Е, пази се.
И с тези думи Гейбриъл потъна в нощта.
7
Две сутрини по-късно Гейбриъл отиде на друга среща, този път в Сентръл Парк. Небето синееше чисто, освободено от облаците и мрачните пушеци на последните дни. Въздухът бе свеж и хладен, почти мразовит. Като по чудо нощта бе прогонила мъглата и мръсотията над огромния град. Денят бе от онези, които напомнят на хората за безоблачно детство и щастливи дни. С напредването на възрастта напоследък обаче Гейбриъл все по-често се връщаше в определен период на своята младост. В откъслечните спомени за него се въртеше една личност, непряко свързана с него, по-скоро далечно позната. Беше като да гледаш стар филм, да си припомняш познати мигове, реплики и думи, които някога са означавали нещо за теб.
Ненавиждаше настъпването на старостта. Мразеше я. Срещата с Луис го върна в доброто старо време, напомни за предишните му сила и влияние. Все пак бе останало нещо от тях. Вече ги нямаше Жътварите, не разполагаше с елитни убийци, които да изпраща по свои или чужди поръчки срещу заплащане. Но пък имаше друго: мнозина му дължаха услуги в замяна на жестове и помощ — заради запазени тайни, за решени проблеми, за отнет живот. Гейбриъл държеше точна сметка за всички тези неща, защото знаеше, че собственият му живот би могъл да зависи от тях. Дългът е източник на сигурност, някакъв ресурс, на който винаги може да се разчита. Също както парите.
Отнякъде встрани неусетно се появи по-млад мъж и с лека стъпка закрачи към него. Бе с цяла глава по-висок и значително по-силен, но пък Гейбриъл разполагаше с огромния опит на годините си — поне трийсетина повече от новодошлия. Кодовото му име бе Мъркюри, наречен на бога на търговията Меркурий, още и патрон на шпионите, крадците и измамниците. Гейбриъл обаче го познаваше отдавна като Милтън и подозираше, че може би то е истинското му име. Беше образован и донякъде ерудиран, но не и в областта на литературата, защото преди години бе реагирал с недоумение на въпрос относно „Изгубеният рай“9.
Милтън-Мъркюри бе най-обикновен на вид, неизпъкващ с нищо, сякаш създаден нарочно в лаборатория с цел да не привлича внимание: среден на ръст, нито красив, нито грозен, с нормална коса и дрехи. Погледнеш ли го, очите ти минават по него и тутакси го забравяш. В същото време такъв човек би трябвало да е наистина изключителен, за да може да бъде толкова незабележим.
Двамата тръгнаха бавно покрай езерото. Правеха път на тичащите за здраве, в същото време зорко следяха дали някой не ги следи. Милтън носеше сив вълнен лоден и шал в тон, отлично лъснатите му черни обувки отразяваха есенното слънце. Гейбриъл до него приличаше на скитник: този път бе с неугледни дрехи и стара вълнена шапка, изпод която стърчаха белите му коси. Минаха няколко минути, пръв заговори Милтън.
9
Джон Милтън (1608–1674 г.), английски поет класик, автор на едноименната епическа поема. — Бел.прев.