Ейнджъл и Луис закрачиха към вратата. Движеха се бавно и внимателно.
— Сто фута — рече Луис.
— Какво имаш предвид?
— Разстоянието от тук до гората в източна посока.
— Ако има засада, ще ни убият веднага щом се покажем.
— Ти какво искаш: тук ли да ни убият?
Ейнджъл поклати глава мълком.
— Ти хващаш вляво, аз — вдясно — продължи Луис. — Спринтираш и не спираш за нищо на света. За нищо. Ясен ли съм?
— Напълно.
Луис кимна.
— Е, хайде, ще се видим оттатък.
Сетне двамата излязоха и хукнаха с все сила.
III
Нощта гаси свещите си и, румен,
денят наднича, повдигнал се на пръсти,
зад планините. Трябва да вървя.
Смърт чака ме, ако остана тук!12
16
Гейбриъл отвори очи. Известно време не можа да се ориентира къде се намира. Звуците бяха непознати, всичко наоколо беше бяло. Не си беше у дома. Там преобладаваха други цветове — най-вече червено, пурпурно, черно. Както в разтворено човешко тяло — кръв, мускули и сухожилия. Беззащитен и изолиран, лежеше в тази стерилна обстановка.
Реакциите му бяха извънредно бавни — доста време бе нужно да разпознае болката — притъпена, далечна и неопределена.
Устата му бе пресъхнала. Опита се да пораздвижи езика, но той бе като залепнал върху небцето. Бавно, бавно набра малко слюнка и успя да оближе устните. Не беше в състояние да помръдне главата си. Направи усилие, сетне още едно, заболя го още повече. Реши да се съсредоточи върху пръстите на ръцете и краката. В същото време се напрегна да си припомни: как се бе озовал тук? Нямаше спомен за случилото се след разговора с Луис в онзи бар.
Нещо се раздвижи в съзнанието му. О, да… бе залитнал, отлично познаваше старческия ужас от падане. Сетне бе почувствал парене, не, по-силно беше, като при изгаряне — като че бе погълнал тлеещи въглени. И звуци — мъгляви, неясни, но все пак доловими — приличат на пукането на далечни балончета. Разбира се! Изстрели.
Усети чуждо тяло и дискомфорт на опакото на лявата ръка и в сгъвката на дясната. Малко по-късно различи висящата на стойка интравенозна система и двете игли в ръката и лакътя. Струваше му се, че си спомня: силна светлина в очите, лекари и медицински сестри в бяло се суетят около него. Не беше ли сънувал? Може би всичко е било само сън — още от началото?
Както повечето от нас, така и Гейбриъл бе чувал, че в миговете преди смъртта човек виждал целия си живот като на кинолента. Нищо подобно не бе изпитал, но пък бе усетил съсъка на косата на Смъртта — бе изсвистяла над главата му, хладният й полъх в крещящ контраст с жестокото парене, последвало проникването на куршумите. Сега, сглобявайки бавно елементите на преживяното, на преден план излизаше най-вече бледият спомен за изненада: сякаш неволно се бе блъснал в чужд човек на улицата и, поглеждайки го в лицето, за да се извини, бе разпознал стар познат.
Всъщност основните събития в неговия живот наистина потекоха хронологично в съзнанието му, само че това стана по-късно — когато лежеше в ступор под въздействието на силните лекарства. В този наркотичен сън реалното и въображаемото се смесваха и преплитаха. Така видя отдавна покойната си съпруга, заобиколена от деца, каквито нямаха: въображаеми същества, за чието отсъствие никога не бе съжалявал. Разговаря с младите мъже и жени, които бе изпращал да отнемат живота на други. Но във виденията му се връщаха само мъртвите и в думите им нямаше укор, защото никога не бе изпитвал угризения. Смяташе, че ги е лишил от живот, който иначе сигурно би завършил в затвора, в беднота или безпросветно пиянство. Някои от собствените му хора наистина бяха умрели в резултат на жестоко насилие. Но пък беше убеден, че съдбата им е била предопределена още преди пътищата им да се кръстосат. И вярваше, че е коригирал само времето или мястото на кончината им, продължителността и реализацията на предшествалия я живот. Те бяха неговите Жътвари, неговите специални изпълнители. Бе ги подготвял по най-добрия възможен начин за бъдещите им задачи. И, разбира се, за съответната съдба.