— Тогава кого е трябвало да убие?
— Хойл.
— И го е изпратил Лийхейгън?
— Не — поклати глава Милтън. — Някой страничен. Хойл участва в сделки с каспийски нефт. Изглежда има хора, които желаят да го отстранят. Моят източник докладва и друго. Сблъсъците в миналото между Лийхейгън и Хойл са отдавна забравени и от двамата. Или са просто пресилени. Вероятно никога не е имало толкова жестока вражда, както твърди Хойл. Използвали са слуховете за съществуващ между тях антагонизъм за своя обща изгода. Или сами са ги пускали. И са си сътрудничили на базата на принципа „Неприятелят на моя неприятел ми е съюзник“. Да речем, че съперниците на единия търсят информация или помощ от другия, а той съответно го е предупреждавал. Стар номер и понякога извънредно ефикасен. А имат и друг общ интерес — обичат млада плът, при това пределно млада. Правили са си взаимни подаръци поне до момента, когато болестта на Лийхейгън навлиза в критична фаза. Той обаче продължава да прави същата услуга на Хойл. Става дума за девствени момичета. Хойл има фобия и на тема сексуално преносими болести.
— А собствената му дъщеря? — запита Гейбриъл. — Нали беше убита от другия?
— Ако наистина е мъртва, то най-малкото виновникът не е Лийхейгън, а някой друг. Евентуалната й смърт няма нищо общо с вражда между двамата — реална или по-скоро измислена.
— Реална или въображаема… — глухо повтори Гейбриъл.
Чувстваше световъртеж, гадеше му се, а и болката се усили. Значи онова е било капан. Затвори очи. Беше се оказал най-обикновен дърт глупак. И то какъв! Само гледай как гори старо бунище, както гласи небезизвестната поговорка!
— Помогни им! — рече той изведнъж и сграбчи Милтън за ръкава на сакото, надвивайки болката в ръката.
— На кого по-точно?
— На Луис. И на онзи, другия — Ейнджъл.
По-младият издърпа ръкава от пръстите на стария мъж и се върна да седне на стола.
— Няма как — рече след малко. — Дори и след посегателството срещу теб пак няма как да се намеся. Не мога да го направя.
Гейбриъл почувства, че напрежението в цялото му тяло расте. Отпусна глава върху възглавницата, дишането му се учести, стана по-шумно и още по-напрегнато, като на бегач пред финала на тежко състезание. Усещаше, че краят наближава.
— Съжалявам — рече Милтън и се изправи.
— Кажи на Уили — с мъка издума Гейбриъл и усети настъпващия мрак. — На Уили Бру, знаеш кой е… само това, нищо повече…
Стори му се, че другият кимна. Сетне изгуби съзнание.
Къщата бе на парцел от около акър. Самата сграда бе триетажна и се простираше на площ от близо четири хиляди квадратни фута13. Дворът бе ограден с висока, трудна за прескачане ограда. Осветяваха го тела, активирани от детектори за движение, имаше и алармена система, поддържана от частна охранителна фирма със служители, които не се колебаят да стрелят по нарушители.
В къщата се намираше мъж на име Еманюъл Лоуейн със съпругата си Селис и двете им деца Дейвид и Джули, на единайсет и дванайсет години. Преди два дни в дома се бяха нанесли още двама, които говореха рядко, още по-рядко лягаха да спят. Тези мъже пуснаха пердетата плътно и следяха членовете на семейството да не се приближават до прозорците. Освен това наблюдаваха околността с помощта на дистанционно управляеми камери.
Досега Луис не бе попадал в същата тайна квартира, а за Блис само бе чувал. Лоуейн разполагаше с деликатна информация за неколцина централноамерикански политици, а от нея много се интересуваха едни познати на Гейбриъл. На свой ред Лоуейн се нуждаеше от гаранции за сигурността на семейството си, евентуално и от нов живот с нова самоличност някъде достатъчно далеч от всички видове джунгли и хунти.
Гейбриъл бе поел ролята на посредник, а докато вървяха преговорите, Луис и Блис бяха изпратени като допълнителна охрана. За Лоуейн бе пусната поръчка от среди, силно заинтересовани, устата му да бъде затворена завинаги, преди да е успял да сподели информацията с когото и да е друг. А Гейбриъл отдавна вярваше в тезата, че е най-добре сред телохранителите на подобна мишена да има хора с мисловната нагласа на професионални убийци.
Блис бе по-възрастен от Луис поне с десетина години. И за разлика от младежа вече имаше репутацията на високопрофесионален наемник с редица нашумели убийства зад гърба си. По същото време плъзнаха слухове, че е решил да изчезне от публичното пространство и за известно време да мине в дълбока нелегалност. Хората от тяхната професия често си създаваха сериозни неприятели и най-вече сред онези, които не правят разлика между изпълнител и поръчител. За професионалните Жътвари това бе нелепо. Все едно да хвърляш вината върху карабината, куршума или взривното устройство. Както самото оръжие, така и извършителят бе просто инструмент на изпълнението, а в него нямаше нищо лично. Така или иначе този вид логика бе трудноразбираема за претърпелите загуба, била тя персонална, професионална, политическа или финансова.