— Помни добре — бе подчертал Блис, — имаш само един живот. Твой дълг е да го удължиш максимално. Номерът е да се научиш да усещаш необходимостта от „отказ“.
Така разговаряха до онзи фатален момент. Семейство Лоуейн спеше: бащата и майката в стая на втория етаж, децата — в съседната. Третият етаж бе празен, те дежуряха на първия. Проверяваха ги през половин час, като се редуваха. Радиото предаваше музика на Кони Франсис14, записи от стар концерт. Блис обичаше тази музика, Луис я търпеше от уважение към по-възрастния колега.
Удари два през нощта. Беше време за проверка и ред на Блис, който тръгна към втория етаж. Минаха пет минути, шест, седем, но той не се връщаше. Луис стана от стола, излезе в коридора.
— Блис? Къде си? Какво става? — извика оттам.
Отговор нямаше. Опита уоки-токито, връзка не се получи.
Измъкна пистолета от кобура и изтича по стълбището нагоре. Завари вратата на детската стая отворена, дребните фигурки — на леглата, завити с чаршафи. Нощната лампа на стената бе изгасена. Но миналия път, когато мина оттук, тя светеше? Запали я.
И веднага видя кръвта по чаршафите. Една от възглавниците лежеше на пода, пробита на две места. От дупките се подаваха пух и пера. Луис пристъпи към първото легло, отметна чаршафа.
Дейвид Лоуейн беше мъртъв, възглавницата — цялата в кръв. Сестрата лежеше до него, застреляна в гърба.
Луис реши да се обади за помощ, сетне замръзна на място. В съседната стая се чуха нечии стъпки. Загаси лампата и се прокрадна към междинната врата, която зееше полуотворена. Побутна я бавно навътре, изчаквайки с допрян в стената гръб.
Нищо.
Влезе в стаята и в същия миг към него залитна женска фигура. Кремавата нощница на Селис Лоуейн беше подгизнала в кръв, в гърдите й зееше рана. Съпругът лежеше мъртъв върху леглото отзад. За миг Луис помисли, че тя протяга ръка към него за помощ. След секунда проследи погледа й и разбра, че се опитва да стигне до децата си, за да се погрижи за тях. Хвана я с едната ръка, успя да я задържи права. Жената го погледна и отвори уста в опит да проговори. В очите й светеше отчаяние, сетне то угасна, а с него и животът в нея.
Луис долови стъпките отзад прекалено късно. Опита да се извърне, но усети пистолетното дуло в тила и се отказа.
— Недей — обади се гласът на Блис.
— Защо? — запита Луис.
— За пари. Какво друго? — последва отговорът.
— Ще те намерят.
— Няма да ме намерят. Клекни!
Луис си каза, че настъпва последният му миг. И решен, че няма да умре на колене, се извъртя светкавично, натискайки спусъка. Но Блис го изпревари, а сетне всичко потъна в мрак.
17
Уили Бру и Арно настояха пред Луис да отворят сервиза отново. Той се възпротиви, защото се опасяваше за сигурността им. Двамата обаче упорстваха докрай. Не виждаха себе си в друга роля, освен да свещенодействат в любимия автомобилен рай. Уили изтъкна, че имат поети ангажименти. Множество коли очакват поправка, сроковете изтичат, обещанията висят неизпълнени. Арно запя друга песен — че от безделие не можел да спи.
Откъснат от обстановката в гаража и ежедневната рутина, запълвали живота му години наред, Уили отново бе започнал да се притеснява прекалено много. При него бездействието водеше до тревожни мисли и съжаление по повод редица изгубени неща. Оттук идваше и подтикът да пие. Да удари едно-две, сетне още и още, да удави лошите мисли, да подобри настроението. По природа бе самотник с роля, за която бе просто създаден: в зацапания работен гащеризон, с грес по ръцете, надвесен над някой двигател, да води с машината интимна беседа. С този образ бе познат на клиентите ексцентричният, винаги добродушен собственик на сервиза. Извън него той просто не можеше да бъде Уили Бру.
Ето защо двамата с Арно висяха в гаража и в събота, и в неделя, почти без изключение. Радиото свири в офиса, те бърникат в поредния автомобил, омацани от главата до петите, но щастливи и най-вече спокойни. Работа имаше винаги и предостатъчно. Репутацията им бе отлична, напливът на клиенти никога не секваше. А Уили таеше и отдавнашна амбиция — да върне дадения му преди много години заем. Благодарен беше за голямата услуга навремето, но мразеше финансовите задължения. Парите хвърлят сянка върху всяко приятелство, а отношенията с Луис бяха от особени по-особени. Знаеше с какво се занимава той, но трябваше да се прави, че не знае. Бе наясно с убийствата и кръвта по ръцете му, а трябваше да се преструва, че това не го засяга. Неотдавнашната случка и фактът, че почти бе загубил живота си, правеха връзката с него още по-проблематична. Но Уили съзнаваше, че тя никога няма да бъде прекъсната, поне не и изцяло, защото нещата, които ги свързваха реално, съвсем не бяха само финансови. В същото време си даваше сметка, че върне ли парите, това би било заявка за бъдеща независимост. И тайничко в себе си се надяваше, че ще дойде мигът на една по-трайна раздяла.