Старшият наставник гордо вдигна кубчето на дланта си и натисна бутона отстрани.
Стрелката на циферблата потрепна и замря.
— Видяхте ли? — наду се Старшият наставник. — Само нормален тавмичен фон, който не представлява опасност за гражданството.
— Говори по-силно — подкани го Архиканцлерът. — Не те чувам в тая шумотевица.
Трясък и викове отекваха в къщите от двете им страни.
Госпожа Ивадни Кейк беше медиум.
Не беше изтощена от работа. Малцина от умрелите в Анкх-Морпорк проявяваха желание да си бъбрят със своите все още живи роднини. По-скоро следваха девиза: „Да им избягаме отвъд деветото мистично измерение в десетото.“ Затова тя си запълваше времето с шиене на рокли и работа в полза на църквата… която и да е църква. Госпожа Кейк много си падаше по религията, макар и по доста своеобразен начин.
Ивадни Кейк не беше от медиумите, които обожават завески от мънистени нанизи и тежък дим от благовония, отчасти защото не понасяше благовонията, но преди всичко защото беше от най-кадърните в професията си. Умел фокусник може да ви стъписа до онемяване с обикновена кутийка кибрит и нормално тесте карти. Той не се нуждае от прещипващите пръстите сгъваеми масички и сложните сгъваеми цилиндри на не толкова способните илюзионисти. Така и госпожа Кейк не се кипреше с излишни декорации. Дори кристалното кълбо с промишлена мощност беше само отстъпка пред заблудите на клиентите. Всъщност госпожа Кейк би могла да разгадае бъдещето и в купа с овесена каша.11 Можеше да я осени прозрение и от един поглед към тигана с пържен бекон. Цял живот прекара в досег със света на безтелесното, макар че в нейния случай „досег“ не е най-точната дума. Тя, така да се каже, направо нахлуваше в спиритичното, тропаше с юмрук и настояваше да говори с управителя.
Докато си приготвяше закуската и режеше кучешка храна за Людмила, започнаха да й се причуват гласове.
Звучаха твърде слабо. А може би изобщо не звучаха, защото не бяха от гласовете, достъпни за нормалните уши. Шепнеха в главата й.
— … по-внимателно, бе… къде ли попаднах… ей, вие, стига сте се бутали…
После изчезнаха.
Замени ги проскърцване от съседната стая. Госпожа Кейк остави вареното яйце и закрачи тромаво натам.
Източникът на звука се намираше под строгата покривка от зебло, сложена върху кристалното кълбо.
Ивадни се върна в кухнята и си избра по-тежък тиган. Размаха го пробно, колкото да свикне с движението, после се прокрадна към покритото кристално кълбо.
Вдигна тигана, готова да цапардоса всяко неприятно явление, и подръпна покривката.
Кълбото се въртеше мудно на своята поставка.
Ивадни го погледа, дръпна пердетата да притъмнее, внимателно настани тежестта на тялото си в креслото, пое си дъх и попита:
— Има ли някой там?
Почти целият таван се срути.
След няколкоминутна борба госпожа Кейк успя да подаде глава от отломките.
— Людмила!
В коридора изтопуркаха тихи стъпки — някакво създание влезе откъм задния двор. Беше несъмнено женска особа, дори привлекателна, поне по общите си очертания, и носеше най-обикновена рокля. Освен това личеше, че страда от излишно окосмяване, което всички розови самобръсначки на света не биха могли да премахнат. Явно според особата през този сезон бяха модерни по-дългите нокти и зъби. Страничният наблюдател би очаквал създанието да изръмжи гърлено, то обаче заговори с приятен и определено човешки глас.
— Мамо?
— Тук съм, отдолу.
Страховитата Людмила вдигна огромен дебел напречник и с лекота го метна настрана.
— Какво се случи? Не си ли беше включила ясновидството?
— Изключих го, за да поприказвам с пекаря. Брей, че щуротия, много се разстроих.
— Да ти направя ли чаша чай?
— Ти пък, нали все трошиш чашите, когато ти настъпи Периодът.
— Вече се справям по-добре — похвали се Людмила.
— Браво на теб, момичето ми, но сама ще си сваря чая. Все пак ти благодаря. — Госпожа Кейк се изправи, изтръска разпрашената мазилка от престилката си и промълви: — Те се развикаха! Ами да, развикаха се! Всички в един глас!
Модо, градинарят на Университета, тъкмо плевеше леха с рози, когато в древната, кадифено гладка морава до него се надигна купчина пръст. Вместо жилаво вечнозелено растение от нея се подаде Уиндъл Пунс и примига от светлината.
— Модо, ти ли си?
— Познахте, господин Пунс. Да ви подам ли ръка?
— И сам ще се справи, благодаря.
— Имам и лопата в барачката, ако желаете.
— Не, всичко е наред. — Уиндъл се измъкна от тревата и изтръска пръстта от останките на робата си. — Съжалявам за моравата — промърмори, щом погледна дупката.