— Кой от многото, Рег? — с лека досада се обади Лупин.
— „Неумрял — да, нечовек — не!“ — провъзгласи Шу.
— Разбери, той има най-добри намерения — оправда го Лупин след края на сбирката.
Двамата с Уиндъл вървяха в сивкавото утро. Семейство Несерато си тръгнаха най-рано, за да не страда още повече Артър от светлината, а господин Шу спомена, че отивал да произнесе реч.
— Промъква се в гробището до Храма на малките богове и крещи с все сила — обясни Лупин. — Твърди, че така прояснявал съзнанието на мъртъвците, но май не е много сигурен дали постига нещо.
— А кой беше под стола? — сети се Уиндъл.
— Това е Шлепел. Според нас е караконджул.
— И караконджулите ли спадат към неумрелите?
— Не иска да ни каже.
— Никога ли не сте го виждали? Чувал съм, че те се крият под разни неща и… как беше… изскачат да плашат хората.
— В криенето го бива, но май изскачането никак не му харесва.
Уиндъл се замисли. Един страдащ от агорафобия караконджул би допълнил чудесно групичката, с която се запозна току-що.
— Представи си само… — смънка уклончиво.
— Ходим в клуба само заради Рег — сякаш се извини Лупин. — Дорийн все повтаря, че иначе ще му разбием сърцето. А знаеш ли кое е най-непоносимото?
— Казвай — подкани го Уиндъл.
— Понякога носи китара и ни кара да пеем песнички като „Улиците на Анкх-Морпорк“ и „Ние ще победим“13. Същински ужас.
— Да не пее фалшиво? — предположи Уиндъл.
— О, пеенето няма значение. Но виждал ли си как едно зомби борави със струните на китарата? Неприятното започва, когато после му търсим пръстите по пода. — Лупин въздъхна. — Впрочем сестра Друл е трупоядка. Ако ти предложи от нейните банички с кайма, не хапвай.
Уиндъл си спомни тихата стара дама в безформени сиви дрехи.
— Охо… Да не ги прави от човешко месо?
— Какво?! А, не. Изобщо не умее да готви.
— Ясно…
— Брат Иксолит вероятно е единственото банши с говорен недостатък в целия свят. Вместо да седи на покрива и да крещи, когато някой ще умре, той пише бележка и я пъха под вратата…
В паметта на Уиндъл изплува издълженото тъжно лице.
— И на мен даде бележка.
— Опитваме се да го насърчаваме — сподели Лупин. — Много е стеснителен.
Ръката му изведнъж се протегна и залепи Уиндъл за стената.
— Тихо!
— Какво има? — изсъска Уиндъл.
Ушите на Лупин зашаваха. Ноздрите му се издуха.
Направи знак на Уиндъл да не мърда от мястото си, плъзна се безшумно по уличката до следващата пресечка, още по-тясна и гнусна на вид. Постоя така и внезапно посегна зад ъгъла с косматата си ръка.
Някой изквича. Ръката на Лупин извлече боричкащ се мъж. Огромни мускули прескачаха но косматия гръб в процепите на скъсаната риза, когато странният върколак придърпа уловения човек към зъбите си.
— Причакваше ни и искаше да ни обереш, нали? — попита спокойно.
— Кой, аз ли?…
— Надуших те — още по-невъзмутимо обясни Лупин.
— Изобщо не съм…
Върколакът въздъхна.
— Вълците не се държат така.
Мъжът висеше над калдъръма.
— Брей, сериозно?
— Вкопчват се открито — зъб срещу зъб, нокът срещу нокът — продължи Лупин. — Нима да видиш как вълк дебне зад някоя скала, за да обере минаващ язовец.
— А стига, бе…
— Искаш ли да ти отхапя гръкляна?
Мъжът се вторачи в жълтите очи. Изглежда бързо прецени шансовете си срещу двуметров мъжага със страховити зъби.
— Имам ли избор? — изписука страхливо.
— Този мой приятел — Лупин посочи Уиндъл — е зомби…
— Е, не съм убеден дали спадам към този вид. Не трябваше ли да глътнеш някаква риба и корен, за да станеш…
— … а ти знаеш как едно зомби постъпва с хората, нали?
Мъжът се помъчи да кимне, макар че пръстите на Лупин стискаха гърлото му.
— Ъгъ…
— Сега той ще те огледа хубавичко и ако пак те срещне някъде…
— Чакай да се разберем… — неуверено промълви Уиндъл.
— … ще те докопа. Нали, Уиндъл?
— А? Да, да. Точно така. На секундата — недоволно потвърди Уиндъл. — Сега бягай оттук и се дръж прилично. Спогодихме ли се?
— Ъгъ — потвърди злощастният обирджия.
„Леле, к’ви очи! Бургии!“
Лупин го пусна. Мъжът стъпи на улицата, озърна се още веднъж втрещен към очите на Уиндъл и офейка.
— Ъ-ъ… а как постъпва едно зомби с хората? — веднага попита Уиндъл. — Май е по-добре да знам.
— Разкъсва ги като лист хартия.
— Тъй ли било? Виж ти…
Продължиха по пътя си мълчаливо. Уиндъл умуваше: „Защо точно аз? В тоя град всеки ден умират стотици. Хващам се на бас, че си нямат такива неприятности. Просто затварят очи и се събуждат преродени или в някакъв рай, или — ако не са късметлии — в някакъв ад. Или отиват да пируват с боговете в голяма зала. Не че подобна идея ме блазни. Не съм против боговете, имат своето място в света, но един почтен човек не би искал да си има вземане-даване с тях. Йен-будистите вярват, че след смъртта забогатяват неописуемо. Някои религии в Клач обещават, че умрелите ще попаднат в приказни градини, пълни с млади жени. Не ми звучи особено религиозно…“
13
Тази песен, макар и на различни езици, е позната във всеки обитаем свят из мултивселената. Пеят я едни и същи хора, тоест онези, които в по-зряла възраст са принудени да я изслушват от устите на следващото поколение.