Често се озърташе към масичката.
Ковчежникът беше блага, макар и твърде неспокойна душица, освен това много си харесваше работата. Отчасти и защото другите магьосници не се стремяха да му я отнемат. Например мнозина от тях копнееха за поста на Архиканцлера или пък за предводителството на някой от осемте магьоснически ордена. На практика обаче нямаше магьосник, готов да прекарва голяма част от времето си в кабинет, да прехвърля хартии и да пресмята разходи. Всички книжа на Университета рано или късно попадаха при Ковчежника, а това означаваше, че той почти винаги си лягаше вечер преуморен, но спеше сладко и не му се налагаше да търси незнайно как допълзели скорпиони в нощницата си.
Премахването на магьосник от по-висша степен беше всепризнатият начин за издигане в ордените. Но да убие Ковчежника би хрумнало само на човек, който извлича кротко удоволствие от спретнато подредени в колонки числа. Такива хора рядко стигат до убийство.3
Спомняше си отдавнашното детство в планините Овнерог. Двамата със сестра му оставяха чаша вино и сладкиш всяка Прасоколеда за Дядо Прас. Други времена — беше много по-млад, по-невеж и вероятно по-щастлив.
Например тогава не знаеше, че някой ден може да стане магьосник и заедно с други от съсловието да остави чаша вино, сладкиш и не особено вдъхващ доверие пилешки волован наред с хартиена шапчица за…
… не за Дядо Прас, а за другиго.
Когато беше момче, имаше и празненства на Прасоколеда. Винаги ставаше едно и също. Когато всички деца едва не се поболяваха от вълнение, някой от възрастните промърморваше намусено: „Май ще си имаме по-особен гост!“ И с изумителна точност се разнасяше подозрителен звън на камбанки зад прозореца, а в стаята влизаше…
… влизаше…
Ковчежникът поклати глава. Естествено влизаше нечий дядо с фалшива брада. Весел старец с цял чувал играчки, който тропаше с крака, за да отръска снега от ботушите си. Влизаше някой, който ти даваше нещо.
Но тази вечер…
Разбира се, старият Уиндъл Пунс едва ли се бе настроил така към събитието. След сто и тридесет години смъртта вероятно си има своеобразна прелест. И може би проявяваш буден интерес към онова, което ще я последва.
Оплетеният анекдот на Архиканцлера стигна до своя край. Другите магьосници се разсмяха послушно и се помъчиха за кой ли път да схванат точно в какво е скрита шегата.
Ковчежникът си погледна часовника крадешком. Девет часът и двадесет минути.
Уиндъл Пунс дръпна реч. Беше дълга, несвързана и объркана, в нея се споменаваше доброто старо време и май смяташе хората наоколо за други хора, мъртви от поне петдесет години. Нямаше значение, защото отдавна бяха свикнали да не се заслушват в приказките на дъртия Уиндъл.
Ковчежникът не можеше да откъсне поглед от часовника. Отвътре се чуваше проскърцване на педали — духчето търпеливо мереше отминаването на времето.
Девет часът и двадесет и пет минути.
Ковчежникът се чудеше как ли би трябвало да се случи. Дали отвън… „Май ще си имаме по-особен гост!“… ще се чуе тропот на копита?
Ще се отвори ли вратата или Той ще влезе направо през нея? Що за глупав въпрос! Всеизвестна беше Неговата способност да прониква дори в херметично затворени места…_особено_ в херметично затворени места, като помислиш логично. Спираш си всякакъв достъп на чист въздух и останалото е само въпрос на време…
Ковчежникът обаче се надяваше, че Той няма да насилва вратата. Нервите му бездруго вече звъняха от напрежение.
Гълчавата наоколо стихваше постепенно. Ковчежникът забеляза, че и повечето от колегите му се озъртат към вратата.
Уиндъл се намираше посред полека разширяващ се кръг. Не че някой нарочно избягваше да го доближи, а сякаш напълно случайно разместване на хората в стаята ги изтласкваше встрани от него.
Магьосниците виждат Смърт. А когато умира някой от тях, Смърт се явява лично да го отведе в Отвъдното. Ковчежникът отдавна се питаше защо ли това се смята за някакво предимство…
— Не знам защо сте се вторачили тъй — подхвърли бодро Пунс.
Ковчежникът вдигна капачето на часовника си.
Малкият люк под числото 12 се отвори с едва чут трясък.
— Ей, стига си ме тръскал! — изписука духчето. — Объркваш ми сметките.
— Извинявай — изсъска Ковчежникът.
Оставаше една минута до девет и половина. Архиканцлерът пристъпи напред.
— Е, сбогом, значи, Уиндъл — промълви той и стисна изсъхналата като пергамент десница на стареца. — Тия вехти коридори няма да са същите без тебе.
— Не знам как ще го понесем — вметна Ковчежникът с благодарност, че някой го подкрепи в трудната задача.
3
Поне до деня, когато грабват канцеларското ножче и, потапяйки в кръв целия отдел по ценообразуване, влизат направо в историята на съдебната медицина.