Знаех, че излагам нещо адски деликатно на въздух и светлина едновременно, затова предпазливо извадих плата и започнах да го развивам в скута си. Някакъв предмет изпадна от него и се удари в пода, изтрака на метал.
Беше голям нож в златна кания. Вдигнах го внимателно. На дръжката бе гравиран орел.
Седях и оглеждах неочакваното съкровище в ръката си, когато внезапно чух шум откъм другата част на архива. Бях наясно, че съм проникнала незаконно на място, където несъмнено лежаха безценни съкровища, затова се надигнах виновно и притиснах плячката към гърдите си.
Последното, което исках, бе да ме открият в трезора.
Тихичко се промъкнах обратно в библиотеката и дръпнах металната врата зад себе си, клекнах зад последната редица рафтове и се ослушах напрегнато. Но чух само собствения си пулс в гърлото ми. Помислих си, че трябваше само да стигна до стълбите и да напусна сградата така небрежно както бях влязла в нея.
Грешах. Веднага щом взех решението, чух звук от стъпки. Но не стъпките на библиотекарка, връщаща се от обед, нито тези на студент, дошъл да търси книга, а зловещите стъпки на човек, който не искаше да го чуя. Човек, чието присъствие в архива не бе по-законно от моето. Надникнах предпазливо между рафтовете и го видях да пристъпва към мен. Беше същият мръсник, който ме проследи предишната вечер. Вървеше сред редиците с рафтове, приковал очи в металната врата към „трезора“. Но този път стискаше пистолет в ръка.
Беше само въпрос на време да открие скривалището ми. Проклех се заради неподходящите си дрехи и запълзях покрай рафта докато стигнах края му. Тук, тясна пътечка водеше към бюрото на библиотекарката. Запристъпях на пръсти към него, после глътнах корема си и се залепих за ръба на рафта с надеждата, че бандитът щеше да ме подмине без да ме види.
Докато стоях, прекалено уплашена, за да дишам, изпитах непреодолимото желание да побягна. Принудих се да остана неподвижна и изчаках няколко секунди преди да посмея да се протегна и да погледна. Видях как мъжът влезе безмълвно в трезора.
Свалих обувките си за пореден път и се прокраднах по пътечката, заобиколих бюрото на библиотекарката и се втурнах по стълбите без дори да спра да погледна зад себе си.
Чак когато се отдалечих от университета и влязох в непозната тясна улица, посмях да забавя ход и да почувствам облекчение. Но усещането не продължи дълго. Най-вероятно този тип бе натрапникът, разхвърлил хотелската ми стая. Бях извадила късмет, че не съм спяла в леглото си, когато той е влязъл вътре.
Братовчед ми Пепо подскочи от изненада, когато ме видя обратно в музея на Бухала.
— Жулиета! — възкликна той, като метна парцала си на масата. — Какво става? И какво е това?
И двамата се вторачихме в пакета в ръцете ми.
— Нямам представа — признах. — Но мисля, че е принадлежало на баща ми.
— Тук — каза той, като разчисти масата, за да ми направи място.
Развих внимателно синята коприна и му показах ножа.
— Можеш ли да предположиш — попитах, като вдигнах ножа, — откъде е това?
Но Пепо въобще не погледна към него, а разви коприната с треперещи ръце. След като я разпростря на масата, отстъпи назад и се прекръсти.
— Къде, за бога, я намери? — прошепна той.
— Ъъъ… в сбирката на баща ми в университета. Беше увита около ножа. Не осъзнавах, че е нещо специално.
Пепо ме изгледа изненадано.
— Не знаеш ли какво е това?
Вгледах се в синята коприна по-внимателно. Парчето бе по-дълго отколкото широко и приличаше на знаме. Върху него бе изрисувана женска фигура с ореол над главата и вдигната за благословия ръка. Цветовете бяха избелели от времето, но очарованието още си личеше. Дори неверница като мен можеше да види, че на рисунката бе Богородица.
— Религиозен флаг? — попитах тъпо.
— Това — прошепна с благоговение Пепо, — е cencio2, голямата награда в „Палио“. И е много старо. Виждаш ли римските цифри в ъгъла долу? Това е годината.
Той се наведе, за да я разчете.
— Да! Санта Мария! Никога не съм вярвал, че ще го видя със собствените си очи!
Пепо се обърна към мен с блеснал поглед.
— Не само е средновековно cencio, но е и най-легендарното от всички, което някога е съществувало! Смяташе се, че е загубено завинаги. А сега е пред мен! То е от „Палио“ през 1340 година. Велико съкровище! Изрисувано с малките опашки на… vaio. Не знам думата на английски. Виж — посочи ми той разръфаните краища на плата. — Били са тук и тук. Не катерици. Специални катерици. Но вече са изчезнали.