Лятото премина и дивите свине се спуснаха надолу. Силния също поведе своите другари по-близо до полето. Неведнъж те похапнаха вкусни картофи и овес, но когато по време на едно угощение в картофената нива изтрещя изстрел и един от братята му заплати своята лакомия с живота си, Силния отведе глиганите обратно в планината.
Зимата прекараха заедно, без да им се случи нищо неприятно. През пролетта, малко преди две от сестрите — сега едри свине — да създадат собствени семейства, стадото се разпадна и всеки пое по своя път.
Оттогава изминаха близо четири години. Хана Чупчичка, която живееше в село Липовец под върха Татрански Криван, една сутрин отиде да изрови кошница картофи. Тази година те бяха народили необикновено много. Когато стигна своята нивичка край гората, тя се завайка и закърши ръце. Стъблата бяха изтръгнати, нивата беше разровена, а на места имаше ями като корита. Жената бързо насъбра в кошницата картофите, които се търкаляха по браздите, и се завтече направо при кмета, за да му съобщи какви поразии са й направили някакви неизвестни нехранимайковци.
Кметът предположи, че това е дело на глиганите, но Хана се кълнеше, че не е така. Нали и предишните години глиганите бяха ходили на нивата й да ровят картофи. Тук-там те изпотъпкаха нивата и разравяха по някоя бразда, но сега цялата нива беше преобърната и ямите бяха такива, че в много от тях би се побрал цял овен. Глиганът не можеше да направи такова нещо.
Следобед кметът и горският се отправиха към нивата на Хана. Спряха изненадани пред нея. Хана беше права. Глиганът не може да направи такова нещо. Когато обаче горският обиколи нивата и откри само стъпки, големи като от вол, върна се при кмета и му каза: „Наистина е бил глиган, и то един. Само че трябва да е голям като вол. Виж следите!“ По обратния път те дълго въртяха глави, недоумявайки как може един глиган да стори такава съсипия.
Близо до лесничейството, разположени навътре в планината, се притискаха една до друга две тесни нивички. Върху едната се белееше овес, а върху другата се зеленееха картофи. Веднъж на разсъмване, когато горският премина покрай нивичките, разтърка очите си, за да се увери, че не го лъжат. Овесът беше изпочупен до последно стръкче, а картофите бяха преорани. Разгледа следите и от изненада побутна шапката към тила си. Стисна здраво тоягата в ръката си и изруга на глас. „Вдън земя да потънеш! Не ти ли стига овесът, та трябваше да лапаш и картофи? Да се пръснеш, дано!“
Така Силния обираше реколтата, преминавайки през нивите като танк. Сякаш искаше да отмъсти за живота на двамата си братя и за многобройните си рани, които беше получил из полето. Преди година например на една картофена нива го улучи куршум в хълбока. Цяла седмица лежа в локва, та водата да охлади огъня, който го разтърсваше. Няколко дни не яде и изгуби толкова кръв, че едва се държеше на краката си. Въпреки че раната заздравя, изминаха три месеца, докато отново заглади косъм, защото хълбокът му дълго го наболяваше.
Горският и ловците се размърдаха. Слухът за големия глиган се носеше по Орава, Липтов, Турец и Кисуца. Откъдето преминеше, глиганът опустошаваше и без друго неплодородните нивички в планината. Тъй като хазайничеше из голяма част от Северна Словакия, ловците го нарекоха Жупана1. Веднага щом Жупана се появеше някъде или откриеха следите му, вестта обикаляше цялата околност. Горските и ловците будуваха цели нощи на пусия и не един от тях стреля по него, но сачмите и куршумите не го ловяха. Старите суеверни ловци твърдяха, че Жупана е омагьосан и никакъв изстрел не може да го достигне. Затова те зареждаха пушките си със „светени“ куршуми, но резултатът беше същият.
Три години Жупана скиташе по своите владения и се изплъзваше от капаните в полето и от хайките, защото никога не се задържаше на едно място. В разказите на лесничеите и дърварите, които бяха имали щастието да го видят, той придоби невероятни размери.
Край Кисуца лятото е късо, есента — ранна, а зимата — продължителна. През ноември застудя и заваляха снегове. Жълъдите бяха малко и затова Жупана се спусна по-близо до нивите. Разчиташе, че там все още се намира нещо за хапване. През деня се разположи в една гъста, смесена горичка, недалеч от селото. Снегът беше малко, а денят — ясен и чист. Той спокойно се излегна и заспа.