Нямаше време за мислене: примкарите и свирачките профучаха над мен като свистящи стрели. Прицелвах се бавно и внимателно. Мишените бяха толкова много, но за мига, в който прелитат, е трудно да направиш своя избор. На няколко пъти се улових, че стрелям напосоки. Когато е уцелена, птицата се олюлява, завърта се във въздуха, сякаш спира за миг, и после започва бавно и грациозно да пада надолу като кърпичка, неволно изпусната от пръстите на дама. Тръстиките приютяват кафявите тела и се затварят над тях, ала неуморният Фарадж грабна лодкарския прът, развъртя го чевръсто и тръгна да ги събира. Понякога скачаше направо във водата, вдигнал галабеята до кръста, за да не се мокри. Лицето му гореше от възбуда. От време на време надаваше по някой боен крясък.
Вече прииждаха отвсякъде, носеха се под различен ъгъл и с различна скорост. Пушките джавкаха, подлайваха, подгонваха птиците ту напред, ту назад по езерото. Някои от тях, макар и опитни летци, вече бяха уморени, бяха претърпели и тежки загуби; други пък — единаци — изглеждаха страшно паникьосани. Едно младо и очевидно глупаво пате кацна до лодката на Фарадж почти на една ръка разстояние, но бързо подуши опасността и изхвърча сред пръски и пяна. Аз се справях сравнително добре, като се има предвид цялата тази суматоха и вълнение, което ми пречеше да се прицелвам много точно. Слънцето бе вече високо и нощната влага се бе изпарила. Още час и щях да започна да се потя в тези дебели дрехи. Лодките бяха препълнени с прогизналите тела на жертвите, червени струйки кръв обагряха разбитите човки и се стичаха по дървеното дъно. Смъртта бе убила блясъка на красивите пера.
Гледах да използвам мунициите, с които разполагах, пестеливо, но в осем и петнайсет вече бях изстрелял и последния си патрон; Фарадж продължи да се щура из тръстиките с настървението на ловджийско куче. Аз запалих цигара и за пръв път се почувствах освободен от сянката на лошите знамения и предчувствия — можех да дишам на воля и да разведря ума си. Странно как предусещането за смърт затваря съзнанието като с железни капаци и като с нож прерязва мисълта за бъдещето, която се подхранва единствено от надеждата и желанията. Попипах наболата брада по необръснатото си лице и закопнях за гореща вана и топла закуска. Сред островчетата от острица Фарадж продължаваше упорито да търси убити птици. Гърмежите позаглъхнаха, а в някои участъци на езерото и съвсем утихнаха. Размислих се за Жюстин, измъчван от някаква тъпа болка; тя се намираше отвъд слънчевата вода. Не се страхувах за нейната безопасност, защото моят верен слуга Хамид беше нейният носач.
Изведнъж на сърцето ми олекна, развеселих се и извиках на Фарадж да престане с това щуране и да докара лодката. Той се подчини, ала доста неохотно. Най-накрая тръгнахме да прекосим езерото, обратно към хижата по същите канали и коридори, очертани от тръстиката.
Осем чифта са малко — казва Фарадж, като сигурно си мислеше за препълнените торби, с които щяха да се появят опитните стрелци Рали и Каподистрия.
— За мен са таман — отвърнах му аз. — И бездруго едва стрелям. Това ми е най-доброто представяне досега. — Навлязохме в по-гъстите канали, които са и по-близо до брега.
В дъното на един от тези коридори, макар и срещу светлината, зърнах друга плоскодънна лодка, която плаваше към нас и от нея постепенно изплува познатият силует на Несим. Той носеше стара шапка от молескин70 с вързани отгоре наушници. Махнах му, но не отвърна на поздрава ми. Изглеждаше умислен. Седеше на носа на лодката с обвити около коленете си ръце.
— Несим! — провикнах се аз. — Как е? Събрах осем чифта и изгубих един. — Лодките ни почти се изравниха, поеха успоредно една на друга. Вече плавахме към устието на последния канал, който извеждаше право пред хижата. Несим изчака, докато съвсем се приближим, и ми отвърна със странно спокойствие.
— Чу ли? Случи се нещастие. С Каподистрия… — Сърцето ми спря. Цялото ми тяло се сви в болезнен гърч.
70
Молескин — дебел памучен плат, от едната страна като чортова кожа, употребяван за изработка не само на облекла, но и на различни видове луксозни подвързии. — Б.пр.