Елиса слушаше извънредно внимателно. Някои от нещата, които разказваше Бланес, бяха нови и за нея.
— Въпреки това… — Бланес се наведе над масата, без да откъсва поглед от Виктор. Светлината на лампата подчертаваше чертите на лицето му. — Всички, видели поне сцена от престъплението, всички без изключение, включително представители на властта и специалисти, преживяват нещо като „шок“. Наричат го така, въпреки че не е ясно за какво точно става дума — симптомите започват със състояние на временно обезумяване, както при Стивънсън и Крейг в склада например, минава се през внезапна тревожност, като на Райнхард на стълбите към склада, и се стига до психоза, която не се поддава на обичайното лечение…
— Но става дума за ужасяващи престъпления — възрази Виктор. — Струва ми се нормално…
— Не. — Погледите се обърнаха към Жаклин Клисо.
— Аз се занимавам със съдебна медицина, Виктор, но когато слязох в онзи склад и видях останките от Черил, изгубих напълно здравия си разум.
— Искаме да поясним, че не зависи сто процента от ужаса, който са видели — уточни Бланес. — Става дума за напълно необичайни реакции, дори и след такива травматични сцени като описаните. Помисли си например за войниците. Те са били хора с опит…
— Разбирам — каза Виктор. — Странно е, но не невъзможно.
— Вече знам, че не е невъзможно — съгласи се Бланес, гледайки Виктор с притворени клепачи. — Все още не съм ти разказал за невъзможното. Сега ще го чуеш.
Харисън знаеше, че съвършенството означава защита.
Би могло да се каже, че в неговия случай става дума за професионална деформация, но тези, които го познаваха по-добре (дотолкова, доколкото Харисън се поддаваше на опознаване), биха се поколебали между яйцето и кокошката. Професията ли поставяше отпечатък върху характера? Или пък характерът беше белязал занаята?
Самият Харисън не би могъл да даде отговор. При него трудовата и емоционалната сфера се наслагваха една върху друга. Беше се оженил и после — развел, вече двайсет години координираше сигурността на научни проекти, имаше дъщеря, която сега живееше надалеч и която изобщо не виждаше, и всичко това правеше още по-ясно у него съзнанието за „саможертва“. Това съзнание за „саможертва“ го превръщаше в идеален изпълнител на длъжността, която заемаше. Харисън беше убеден, че върши „добро“: задачата му бе да осигурява защита. Ако не спеше, ако не се хранеше, ако в един миг се състаряваше с петнайсет години, ако нямаше свободно време, всичко това беше за него цената, която плащаше, за да „брани“ другите. Това беше роля, която повечето хора отхвърляха на голямата сцена на живота, а Харисън бе приел да я изпълнява.
„Неподлежащ на пропукване.“ Така го окачествяваха неговите началници — човек, неподлежащ на пропукване. Независимо от значението, което всеки влагаше в това определение, у Харисън това беше синоним на блиндиран. Всички кучета един ден започват да приличат на господарите си, а всички хора — на работата си. Като ръководител на охраната на проекти на „Игъл Груп“ Харисън знаеше, че целта му е да създава сигурен, брониран блиндаж. Непробиваем отвън и отвътре.
Всичко беше вървяло като по вода, докато преди десет години Зигзаг не се бе промъкнал през някаква цепнатина.
Такива бяха мислите му, докато излизаше от дома на „Сото дел Реал“ в онази ранна утрин, придружен от трима мъже. Мартенската нощ беше по-студена в планините край Мадрид, отколкото в самия град, ала беше заредена е повече тревожност, отколкото Харисън бе свикнал да понася, и затова когато влезе в колата, се почувства приятно. Беше мерцедес-бенц, клас 8 — специален, с черна каросерия, която лъщеше като обувка с остър ток на някой травестит. Прозорците бяха поликарбонатни, с двоен щит от кевлар52. Куршум с тегло девет грама и половина, изстрелян с деветстотин метра в секунда по посока на когото и да било от пътуващите в тази кола, не би постигнал нищо по-различно от оса-камикадзе, хвърлила се срещу стъклата. Граната, мина или миномет биха превърнали този автомобил в ненужна купчина, ала никой вътре в него не би получил тежки наранявания. В този бункер на колела Харисън се чувстваше задоволително добре. Не напълно добре („сигурността се изразява в това да мислиш, че никога не си в пълна безопасност“, не спираше да повтаря на учениците си), но задоволително добре — и това е нещо, към което всеки разумен човек би могъл да се стреми.