Разбира се, не й разказа цялата истина, тъй като в Мадрид Бланес, Той и останалите от екипа трябваше да вземат драстични решения. Знаеше, че ще мине много време, докато пак види жена си (ако изобщо я видеше отново) и затова краткото сбогуване беше толкова важно за него.
Но в този момент той дори не мислеше за Берта. Изпитваше ужас за себе си, за собствения си живот, за бъдещето. Беше изплашен като малко дете на дъното на дълбок кладенец.
В куфарчето в багажника се намираше причината за неговия ужас.
Летеше в частен джет „Нортуинд“ със скорост петстотин и двайсет километра в час, в седемместна кабина, дълга дванайсет метра, която миришеше на кожа, метал и на ново. Другите двама единствени пътници, седнали срещу него, бяха хората, изпратени от „Игъл“, за да го придружат от малкия му кабинет във Факултета по физика на Техническия университет в Берлин, в Шарлотенбург. Зилберг оглавяваше от години катедра, чието наименование изискваше истински пространствени жонгльорски умения за изработване на, визитните му картички: Philosophie, Wissenschaftstheorie, Wissenschafts und Technikgeschichte53. Катедрата принадлежеше към Факултета по хуманитарни науки, тъй като се занимаваше с изучаване философията на науката, но в качеството си на теоретичен физик, освен историк и философ, той разполагаше и с работна база във Факултета по физика. Там беше довършил четенето и формулирането на изводите, които бе разработвал през целия ден и които се намираха под капака на куфарчето…
Зилберг беше очаквал пристигането на хората от „Игъл“, но въпреки това се престори на изненадан. Обясниха му, че са определени да го охраняват до Мадрид. Нямаше да му е нужен закупеният самолетен билет — щеше да пътува в частен джет. Той много добре знаеше причината за тази „златна клетка“. Картър вече го беше предупредил, че Харисън ще го задържи на летището и ще му вземе куфарчето. Вярваше, че Картър ще успее да му го върне, но дори и това да не станеше, бе взел мерки изводите му да стигнат до предназначението си…
— Започваме снижаване — съобщи пилотът по високоговорителите.
Провери предпазния колан, все още вглъбен в мислите си. Запита се, и не за пръв път, каква беше причината за това толкова ужасно наказание, което се беше стоварило върху тях. Може би фактът, че бяха нарушили най-строгата забрана, отправена от Бог към човека? След като прогонил Адам от рая. Господ Бог изпратил ангел с огнен меч, за да пази дверите му. Не можеш да се върнеш — миналото е недостижим за тебе рай. Въпреки това те се бяха опитали да се върнат в миналото по някакъв начин, макар и само за да надникнат в него. Нима това не беше най-голямото прегрешение? Сцените от Слънчевото езеро и Жената от Йерусалим (сънуваше ги почти всяка нощ от десет години насам) не бяха ли осезаемо доказателство за този гибелен грях? Те, „прокълнати“, воайори в историята, не заслужаваха ли възмездие за назидание?
Може би да, ала Зигзаг му се струваше прекалено жестоко, ужасно несправедливо наказание.
Зигзаг. Ангелът с огнен меч.
Недоумяваше как можеха да са съвместими свят, създаден от Върховната доброта, и подозренията, които го раздираха. Ако беше прав, ако Зигзаг беше това, което той смяташе, че е, тогава всичко би било много по-лошо, отколкото си представяха. Ако изводите, направени набързо въз основа на документите, които носеше, се окажеха правилни, нищичко не бе в състояние да им помогне — той и останалите „прокълнати“ вървяха неумолимо към гибел.
Докато самолетът кръжеше над нощен Мадрид като огромна бяла птица, Райнхард Зилберг се молеше на Бог, в когото все още вярваше, да е сгрешил в заключенията си.
На Виктор Лопера животът винаги му се бе усмихвал.
Миналото му беше такова, за каквото всеки би могъл да мечтае. Имаше двама братя, които го обичаха, и здрави и любящи родители. Умереността беше общият знаменател на неговото съществуване — в биографията му нямаше големи скърби, нито прекомерни радости, чувствата му не бяха бурни, нито пък вяли; не говореше много, но и нямаше нужда; при все че не беше бунтар, никому не се подчиняваше с охота. Дори да живееше под ботуша на някой тиранин, би бил човек, доста подобен на това, което беше сега. Притежаваше силна способност за адаптация, подобна на тази на хидропонните му растения.
Единствената екстравагантност в живота му беше Рик Валенте. И независимо от това, той представляваше необходим опит по пътя на неговото формиране, или поне на него му се искаше да вижда нещата така.