Картър беше застинал неподвижно. Човек би казал, че е спрял дори да диша.
— Колко време продължава? — Извади цигара от джоба на панталона си. — Болката. Колко време смятате, че продължава?
— Никой не се е върнал, за да ни разкаже. — Бланес сви рамене. — Единствената версия, с която разполагаме, е тази на Рик: на него му се е сторило, че е прекарал часове в струната, но онзи двойник не е имал мощта на Зигзаг…
— При Крейг и Надя е било месеци… — прошепна Жаклин и обхвана коленете си, сякаш беше вкочанена от студ. — Това сочат аутопсиите… Месеци или години, измъчвани от болка.
— Но ние не знаем какво се случва с тяхното съзнание, Жаклин — побърза да добави Бланес. — Може тяхното възприятие за времето да е различно. Субективно и обективно време — това са две различни неща, не забравяй… Може от гледна точка на тяхното съзнание всичко да се случва много бързо…
— Не — каза Жаклин. — Не вярвам.
Картър търсеше нещо в джоба си, вероятно запалка или кибрит, тъй като устните му все още мачкаха незапалената цигара. Ала накрая се отказа, извади цигарата от устата си и я загледа, докато говореше.
— Много пъти съм виждал мъчения и съм ги изпитвал. През 1993 година работих в Руанда, където обучавах военизирани групи хуту56 в района на Мурехе… Когато избухна бунтът, бях обвинен в предателство и решиха да ме подложат на изтезания. Един от предводителите им ми съобщи, че няма да бързат — щели да започнат от краката и да стигнат до главата ми. Като начало взеха да ми изтръгват ноктите на краката със заострени клечки. — Усмихна се. — Никога в проклетия си живот не съм изпитвал по-ужасна болка. Плачех и се напикавах от болка, но най-лошото беше, че си мислех как те едва сега започват — все още бяха на ноктите на краката ми, тези сухи фъшкии, дето са като някакви израстъци там, в края на тялото… Казах си, че няма да го понеса, че мозъкът ми ще гръмне още преди да са стигнали до кръста. За щастие два дни по-късно друга от групите, които бях обучавал, нахлу в селището, уби моите палачи и ме освободи. Тогава си казах, че винаги има граница в това, което човек може да понесе като страдание… Във Военната академия, където учех, ни казваха: „Ако болката продължи дълго, значи е поносима. Когато е непоносима, тя те убива и е краткотрайна.“ — Изсмя се тъжно и хрипливо. — Предполагаха, че тази мисъл ще ни помага в трудни моменти. Ала това…
— Бихте ли млъкнали, ако обичате? — С жест на отчаяние Жаклин отново захлупи глава и си запуши ушите.
Картър я погледна за миг и сетне продължи да говори ниско и дрезгаво, посочвайки ги с незапалената цигара като с огънат тебешир.
— Знам много добре какво ще направя, когато вашата приятелка пристигне със снимката. Ще пречукам това копеле, което и да е то. Тук и веднага. Ще го застрелям като болно куче. Ако съм аз… — Поспря, сякаш премисляйки тази неподозирана възможност. — Ако съм аз, ще имате удоволствието да видите как си пръсвам черепа.
Кабината на малкия UH1Z започна да се тресе като стар автобус на неасфалтирана улица. В плен на модерната ергономична седалка, снабдена с предпазен колан във формата на X, тялото на Харисън седеше като заковано и единствено главата му се движеше, но затова пък го правеше във всички посоки, накъдето прешлените й позволяваха. Срещу него, докосвайки коленете му, седеше редник Превин, която не откъсваше поглед от тавана. Харисън забеляза, че под ръба на каската красивите й сини очи бяха разширени. За колегите й не можеше да се каже, че се владеят по-добре от нея. Само Юргенс в дъното изглеждаше невъзмутим.
Но Юргенс беше другото лице на смъртта и той не можеше да бъде критерий.
Навън сякаш самият ад се бе сгромолясал на земята. А може би това беше истинският лик на небето, кой знае. Четиримата „архангели“ френетично пореха почти хоризонталния дъжд, който засипваше като с картечни откоси предните стъкла. На петстотин метра под тях се надигаше чудовище с мощ хиляди тонове бушуваща вода. За щастие нощната тъмнина не позволяваше да се види морският въртоп. Но надникнеше ли през страничното прозорче за достатъчно дълго време, Харисън успяваше да различи милиони факли от пяна по гребените на километри и километри разбунено кадифе, подобни на претенциозна украса на древен римски дворец в карнавална оргия.
Запита се дали редник Превин го винеше за нещо. Естествено, че не му се вярваше да го укорява за смъртта на онзи глупак Борсельо. В „Игъл“ дори го бяха поздравили.
56
Една от трите етнически групи, които съставляват населението на Руанда и които се противопоставят политически една на друга. — Б.пр.