Елиса беше изненадана. Предната седмица бе споменала за Хавиер Малдонадо с някакъв банален коментар насред продължителните мълчания помежду им. Мислеше, че майка й дори не е чула, ала сега виждаше, че греши. Заинтригува я този майчински интерес дори за дребни подробности: винаги беше смятала, че никоя от тях не се интересува от това, което прави другата, нито пък с кого го прави. Все едно. Дори и така, също не е истинско. Чу я да казва още нещо (може би: „Приятно прекарване“), докато отваряше външната врата. Усмихна се при тази последна проява на любезност, тъй като въобще не знаеше как ще „прекара“, нито пък знаеше къде точно отива.
Защото клуб „Евклид“ не съществуваше.
Адресът, на малка уличка в „Чуека“22 беше верен, но в пито един общ или специализиран пътеводител не успя да открие отзиви за бар или клуб с това име нито на посочения, нито на някакъв друг адрес в Мадрид. Колкото и парадоксално да звучеше, този факт подсили доверието й в уречената среща.
Разсъждаваше по следния начин: ако заведението беше истинско, поредицата от съвпадения — електронното съобщение, уебсайтът, ключът към загадката, съдържащ се в „Евклид“, съществуването на клуба — биха били подозрително много. Докато обстоятелството, че такъв клуб не фигурираше по указателите събуди нейното любопитство, още повече, когато разбра, че малкото останали локали са реални. Може би всичко това означаваше единствено, че е плод на някаква фантазия. А може би означаваше, че анонимният подател беше начертал интелигентен план, въвличайки името на Евклид, за да я накара да се появи на конкретно място в определен час. Но защо? Кой ли можеше да бъде и какво искаше?
Когато излезе от станцията на метрото в „Чуека“ в горещината на улицата и се озова насред пъстрата картина от младежи, раси и звуци, струпани в малките заведения на открито, не можа да потисне известно безпокойство. Беше усещане, което не бе породено от нищо определено (тъй като тя нито очакваше, нито се страхуваше от нещо определено), но то я накара да усети изтръпване по гърба си под тениската и леката жилетка, която носеше. Хубаво беше, че това облекло, допълвано от съдрани дънки, не предизвикваше внимание в този район.
Адресът се оказа в края на една от малките улички, тръгващи от площада, между две къщи. Беше бар или клуб, или и двете едновременно, но не се казваше „Евклид“. На неоновия надпис с истинското му име липсваха букви, при все че това изобщо не заинтересува Елиса. Това, на което тя обърна внимание, беше видът му — две летящи, тъмни врати от матирано стъкло. Въобще не приличаше на тайно скривалище, нито на нелегален вертеп, където да бъдат привличани посредством сложни математически изобретателности млади момичета, завършили теоретична физика, за да бъдат подложени на жестоки издевателства. Хората влизаха и излизаха, вътре се чуваха „Кемикъл Брадърс“23, нямаше признаци за присъствие на горили, които да контролират клиентите. Часовникът на китката й показваше единайсет и десет. Реши да влезе.
Имаше стълба, която завиваше. След завоя се откриваше доста добра видимост към салона. Без да е много просторен, той беше препълнен с хора и това го караше да изглежда още по-малък. Единствените светлини бяха на бара в дъното, червени на цвят и затова в най-отдалечените места се виждаха само части от обагрени в червеникаво лица, ръце, бедра и гърбове. Музиката кънтеше толкова оглушително и Елиса си помисли, че ако тя внезапно спре, ушите на всички вътре щяха да продължат да пищят с часове. Климатиците поне като че ли се справяха, работейки на пълни обороти. И какво още трябва да направя, господин Евклид?
Продължи да слиза до края на стълбата и се смеси със сенките. Беше почти невъзможно да си проправяш път, без да се блъснеш или да бъдеш изблъскан от някого. Срещата може би е на бара. Упъти се натам, като избутваше хората с ръце, без да се притеснява.
Ненадейно някой друг използва същия механизъм спрямо нея, здраво сграбчвайки ръката й.
— Ела! — Чу гласа. — Бързо!
Стъписа се от изненада, но се подчини.
И тогава всичко се превърна в поредица от бързо сменящи се картини. Насочиха се към дъното на заведението при тоалетните, изкачиха се по друга стълба, по-тясна от тази на входа, и стигнаха до малко коридорче с врата в дъното. На нея имаше метална дръжка за отваряне и пневматично устройство за затваряне, на което се четеше „Изход“. Щом стигнаха, той натисна дръжката и открехна вратата с няколко милиметра. Огледа се навън и я затвори. Сетне се обърна към нея.
22
Квартал в централната част на Мадрид, известен от 90-те години на миналия век като средище на хомосексуалисти. — Б.пр.