Тя отново потуши в себе си обидата.
— Проблема за решението на уравненията ли имаш предвид?
— Разбира се. Има едно непреодолимо препятствие. Сборът от тензорите в съответстващия на миналото край е безкраен. Изчислих го вече, ясно ли ти е?… И въпреки твоя находчив отговор за възлите днес сутринта (за което аз също се бях сетил), няма начин да се изолират струните като индивидуални частици… То е като да се питаш дали морето представлява една-единствена капка, или трилиони капки. Във физиката отговорът винаги е, че зависи от това, кое сме дефинирали като „капка“. Без конкретна дефиниция е все едно дали струните съществуват, или не.
— Аз го виждам ето така — каза Елиса и се наведе напред, за да посочи едно от уравненията на екрана: — ако приемем, че променливата на времето е неопределена, резултатите са парадоксални. Но ако използваме една ограничена „делта t“, колкото и голяма да е тя, като например периодът от Големия взрив досега, тогава при решенията се получават определени фиксирани стойности.
— Това е недопустимо петицио принципии32 възрази веднага Валенте. — Ти самата създаваш изкуствена граница. То е като да заместиш определено число в даден сбор, за да се получи желаният от теб краен резултат. Абсурд. Защо трябва да използваме времето от възникването на вселената, а не някакво друго? Звучи смешно…
Промяната в него беше забележителна и Елиса усети това: бяха изчезнали студенината му и подигравателната усмивка и той говореше, завладян от вълнение. Най-сетне напипах слабото ти място.
— Май нищичко не схващаш, нали, скъпи? — отвърна тя напълно спокойно. — Ако можем да изберем определена променлива за времето, можем да получим конкретни решения. Това е процес на ренормализация. — Видя, че Валенте направи гримаса, и продължи оживено. — Нямам предвид да използваме променливата на космическото време: идеята ми е да ползваме променлива като референтна стойност за ренормализация на уравненията. Например времето от произхода на Земята насам — около четири милиарда години. Краищата „минало“ във времевите струни на историята на Земята завършват в тази точка. Това са дискретни, изчислими дължини. За по-малко от десет минути могат да се постигнат финитни решения, прилагайки преобразуванията на Бланес-Гросман-Марини; вече опитвах.
— И какво ти дава това? — Тонът на Валенте беше станал агресивен. Бузите му, които обикновено бяха безкръвни, сега бяха станали аленочервени. — Каква работа ти върши твоето глупаво локалистично решение? То е като да кажеш: „Не мога да живея със заплатата, която ми плащат, но виж, днес сутринта намерих няколко стотинки.“ За какво, по дяволите, ти е притрябвало някакво частично решение, приложено към Земята? Пълна глупост!
— Я ми кажи — усмихна се невъзмутимо Елиса, — защо се нахвърляш да нагрубяваш, след като не си в състояние нищо да докажеш?
Настъпи мълчание.
Елиса се наслади на изражението на Валенте. Каза си, че в света на отношенията с ближния той беше пепелянка, ала в света на физиката тя беше истинска акула и с удоволствие бе готова да му го покаже. Знаеше, че познанията й съвсем не бяха достатъчни (все пак тя още се учеше), но й беше ясно също така, че никой не може да я срази в тази област с обикновени оскърбления.
— Естествено, че съм в състояние да го докажа — избоботи Валенте. — Нещо повече: скоро ще имаме доказателството. Остава една седмица до края на курса. Следващата събота ще има международна среща на експерти: ще присъстват Хокинг, Витен, Зилберг… И, разбира се, Бланес. Слуховете говорят, че ще има нещо като mea culpa по отношение на теорията на секвоята — къде сме сгрешили и защо… А преди това ние ще сме предали работите си. Ще видим кой от двама ни греши.
— Дадено — съгласи се тя.
— Нека се обзаложим — предложи той, възвръщайки усмивката на лицето си. — Ако твоето частично решение се приеме, ще направя каквото поискаш от мен. Например, ще се откажа от желанието си да тръгна с Бланес и ще ти отстъпя мястото си, ако изборът му падне върху мен. Или пък ще се подчиня на всяка друга твоя заповед. Каквото и да е, без значение — ще го сторя. Но ако спечеля аз, тоест ако твоето решение с частична променлива се окаже пълен боклук, разпорежданията ще давам аз. А ти ще изпълняваш. Каквито и да са те.
32
Petitio principii (лат.) или кръгово доказателство: доказване на нещо чрез собствената му дефиниция. — Б.пр.