Купиха си вегетариански сандвичи в кафенето на самообслужване в Двореца на конгресите. Сандвичът на Виктор беше с двойно количество майонеза. Елиса подозираше, че единствено майонезата бе в състояние да накара другаря й да забрави за миг темата за Тейяр дьо Шарден или за това как абат Льометр35 открил, че вселената се разширява, а Айнщайн отказал да му повярва; Виктор се отдаваше изцяло на удоволствието да поглъща вкусния сос, без да го е грижа, че устните му се оплескват — после прокарваше дългия си език по тях и се почистваше като котка.
Не намериха свободна маса и хапнаха на крак, разговаряйки за докладите — той беше очарован от изказването на Райнхард Зилберг — и разменяйки поздрави с преподаватели и колеги (бяха като на някаква своеобразна витрина и на всеки пет секунди Елиса трябваше да се усмихва на някого). В един момент, доста неочаквано, гой й направи комплимент, изчервявайки се: „Много си красива днес.“ Тя му благодари, но не съвсем искрено. Въпросната събота бе решила, за пръв път след цяла седмица на пълна запуснатост, да си измие косата и да се посреши; беше облякла освен това светлосиня блуза и памучен тъмносин панталон, а не обичайните съдрани джинси, които спокойно биха могли „сами да тръгнат и да се приберат вкъщи“, според майка й. Не й хареса това, че Виктор забеляза тези подробности и я похвали.
Всъщност скоро си даде сметка, че интересът на Виктор към нея в този случай е специален. Разбра това, още преди той да заговори, от светкавичните погледи, с които я стрелкаше. Каза си, че като престъпник Виктор не би имал голямо бъдеще: беше най-прозрачната личност, която бе срещала.
Довършил и последната хапка от сандвича си и обрал с език всички остатъци от майонеза, Виктор каза с тон, в който прозираше добре пресметната липса на заинтересованост:
— Миналия ден говорих с Рик. — Тя видя как адамовата му ябълка се движи нагоре-надолу. — Като че ли сте се… сприятелили.
— Не, няма нищо такова — възрази Елиса. — Той ли ти го каза?
Виктор се усмихна, сякаш й искаше извинение за това, че неправилно е изтълкувал отношенията й с Валенте, но миг след това отново стана сериозен, както в началото.
— Не, аз сам стигнах до това заключение. Той ми каза, че му допадаш и че… се е хванал на бас с теб.
Елиса го загледа.
— Имам собствено мнение по отношение на теорията на Бланес — каза накрая. — Той пък си има свое. Хванахме се на бас, да видим кой от двама ни е прав.
Виктор махна с ръка, сякаш не желаеше да придава значение на този въпрос.
— Не си мисли, че ме интересува какво точно е станало между вас. — И добави толкова тихо, че Елиса трябваше да се наведе, за да го чуе, тъй като в кафенето беше доста шумно. — Исках просто да те предупредя да не… го правиш.
— Кое да не правя?
— Това, което той би те накарал. Каквото и да е то. За него не е игра. Добре го познавам. Бяхме много добри приятели… Той винаги е бил… Той е един доста извратен тип.
— Какво искаш да кажеш?
— Трудно е да ти обясня… — Изгледа я крадешком и промени тона си. — Добре де, не искам и да преувеличавам. Не казвам, че е…, че е луд, нито нещо подобно… Искам да кажа, че не изпитва голямо уважение към жените. Сигурен съм, че на някои точно това им харесва, по… — Лицето му беше почервеняло като домат. — Е, добре, неприятно ми е, че ти казвам всичко това. Много те ценя и исках… Можеш да правиш каквото си решиш, естествено, само че… аз не знаех, че сте разговаряли…
Помислих си, че е добре да те предупредя.
Изкуши се да му отвърне грубо. Нещо от рода на: „На двайсет и три години съм, Виктор. Мога сама да се грижа за себе си, благодаря ти.“ Но изведнъж осъзна, че Лопера, за разлика от майка й, не цели да я напътства — беше искрен и вярваше, че й помага, като й говори така. Реши да не го пита също така какво още му беше разказал Валенте за разговора помежду им. При дадените обстоятелства за нея вече нямаше никакво значение това, което великият Четири-стотни-след-нея би могъл да направи или да каже.
— Валенте и аз не сме приятели, Виктор — повтори тя много сериозно. — И колкото до мен, нямам никакво намерение да върша нещо, което не ми харесва.
Виктор не беше доволен, сякаш усещаше, че единственият злепоставил се след тези думи беше самият той. Отвори уста, после я затвори и разтърси глава.
— Естествено — съгласи се. — Беше глупост от моя страна…
35
Жорж Анри Льометр — френски духовник, един от създателите на теорията за Големия взрив. — Б.пр.