— Гинко билоба, араукарии… — изброяваше Клисо. — А онези там, достолепните… Секвои… Давид, един от символите на вашата теория.
Картината отскочи леко към друга времева струна и продължи да се движи по брега.
— Чакай, чакай, може би някой от тези клони тук е… Може да е… — Палеонтоложката размаха ядосано ръце. — Колин, защо не спреш проклетия филм?
Не е уместно да спираме поредицата от картини сега каза Крейг.
Ново изместване на ракурса.
И тогава ги видяха.
Когато се появиха, Бланес, Надя и Клисо се надигнаха от местата си и принудиха и другите да го сторят, сякаш ставаше дума за най-вълнуващия филм в историята, прожектиран пред развълнувана публика.
— Кожата! — Елиса чу задъханото дишане на Валенте на задния ред. Беше го казал на испански.
— Това неговата кожа ли е? — изкрещя Серджо Марини.
Гледката действително беше необикновена — цервикалните и гръбните мускули, както и крайниците приличаха на огромни ювелирни изделия, сътворени от Фаберже49, порой от скъпоценни камъни, блестящи на слънцето. Излъчваха толкова светлина, че беше мъчително да ги гледа човек. Елиса никога не би могла да си представи нещо подобно. Бе съвсем неподготвена за тази картина. Стори й се, че разбира защо са изчезнали — нещо толкова прекрасно нямаше как да оцелее редом с човека.
Бяха два, застанали неподвижно и заснети отгоре. Хрумна й нещо много странно, докато наблюдаваше главите им и дългите им тела, а именно, че те по някакъв начин се явяват специално за нея, че не са животни, а сънища, които някога е сънувала (дяволски сънища, защото приличаха на изчадия с тези свои рога) и които сега бяха на показ за всички останали в залата.
Сцената отново отскочи към друга снимка — единият беше пристъпил към брега на водата. Можеше да се различи опашката му, изострена до невъзможен предел, оцветена в петнисточервен цвят. Жаклин Клисо жестикулираше и викаше нещо на френски. Приличаше на кандидат за президент в последния ден от предизборната кампания.
— Антени! Кой би могъл да предположи…? Не, почакай! Сгъваеми и свиващи се рога…?
— Колко пръста имаха на краката? Някой преброи ли ги? Може би са Мегалоз… Но пък тези изпъкналости… Алозаври…, почти сигурно. Хранели са се с останки… Надя, трябва да видим с какво са се хранели! Но пък тези антени…! О, ама моля ви се…! — Клисо, превърнала се в център на вниманието, не преставаше да бъбри. Не беше спряла, откакто се появиха картините. — Пера по опашката и антени на главата! Черепите на алозаврите имат цепнатини над очите, които винаги са били предмет на дискусии… Полов признак — така се твърдеше. Но никой не е подозирал… Никой не си е представял, че са някакъв вид сгъващи се рога, като при охлювите! Каква ли е била функцията им…? Вероятно органи на обонянието, или пък сензори за придвижване в джунглата. А перата пък са доказателство, че ритуалите им по ухажването на женската са били много по-сложни, отколкото сме смятали… Как бихме могли…? Толкова съм развълнувана! Донесете ми чаша вода…
Госпожа Рос вече я носеше, проправяйки си път между Зилберг и Валенте. Лампите в залата бяха запалени и на Елиса й се стори невероятно, че спектакъл като този, който току-що бяха наблюдавали, е бил прожектиран в подобна невзрачна стаичка, в своеобразно домашно кино с панелни стени и десетина пластмасови стола.
— Как бе възможен такъв блясък на кожата? — каза Марини.
— Колко жалко, че не могат да се видят оригиналните цветове! — завайка се Черил Рос.
— Отклонението към червеното беше силно — намеси се Бланес. — Времевите струни се намираха на разстояние и пространството, равняващо се на сто и петдесет милиона светлинни години…
— Има неща, които не сме знаели. — Палеонтоложката беше пресушила чашата на един дъх и се изтриваше с опакото на ръката си. — Всъщност много неща. Фосилите в повечето случаи дават представа единствено за костната система… Знаехме например, че някои са имали пера. На практика динозаврите са предшествениците на птиците. Но никой не си е представял, че такива едри видове са били пернати…
— Гигантски месоядни кокошки — каза Марини и нервно се изсмя.
— О, Боже, Давид, Давид! — Клисо бурно прегърна Бланес, който остана като зашеметен.
— Всички сме безкрайно щастливи — обобщи госпожа Рос.
49
Петер Карл Фаберже (1846–1920) — руски бижутер, прочул се с ювелирно изработените от него яйца, които на външен вид спазват традицията на великденските, но за чиято направа са използвани благородни метали и скъпоценни камъни. — Б.пр.