— Напуснете сградата ми веднага!
Човекът с кафявата риза не му обърна внимание и влезе в една от стаите. След миг се чу женски писък и трясък от преобръщането на нещо метално.
Йохман се обърна към един от хората от редакцията:
— Шнайдер, извикайте полицията веднага!
Карла знаеше, че това няма да помогне. Полицаите вече бяха тук и не правеха нищо.
Майка й си проби път през тълпата и излезе в коридора.
— Добре ли си? — извика тя и прегърна Карла.
Но дъщеря й не искаше да я утешават като малко дете. Тя отблъсна майка си:
— Добре съм, не се притеснявай.
Майка й се огледа.
— Пишещата ми машина!
— Изхвърлиха я през прозореца.
Карла усети, че няма да си има неприятности заради засеклия механизъм.
— Трябва да се измъкнем оттук.
Мод грабна снимката от бюрото, улови дъщеря си за ръка и двете избягаха от стаята.
Никой не опита да ги спре надолу по стълбището. Пред тях добре сложен млад мъж — може би някой от репортерите — бе хванал за врата един от щурмоваците и го извличаше от сградата. Карла и майка й го последваха. Зад тях вървеше друг щурмовак.
Репортерът доближи двамата полицаи и довлече до тях щурмовака.
— Арестувайте този мъж — обърна се той към тях. — Хванах го да извършва кражба в редакцията. В джоба му ще намерите открадната опаковка кафе.
— Моля Ви, пуснете го — каза по-възрастният от двамата полицаи.
Репортерът с неохота освободи мъжа с кафявата риза.
Вторият щурмовак стоеше до приятеля си.
— Как се казвате, господине? — запита полицаят младия журналист.
— Рудолф Шмит, главен парламентарен кореспондент на списание Демократ.
— Рудолф Шмит, задържам Ви по обвинение в нападение над полицията.
— Не ми се подигравайте. Аз хванах оня човек в кражба.
Полицаят кимна на двамата щурмоваци.
— Откарайте го в участъка.
Те хванаха Шмит за ръцете. Той понечи да се съпротивлява, но явно реши нещо друго и каза:
— Всички подробности от този инцидент ще се появят в следващия брой на списанието!
— Няма да има друг брой — отвърна му полицаят. — Отведете го.
Пристигна пожарната кола и от нея изскочиха неколцина пожарникари. Командирът им се обърна рязко към полицаите.
— Трябва да очистим сградата.
— Връщайте се в участъка си, няма пожар — каза му по-старият полицай. — Просто щурмоваците затварят някакво комунистическо списание.
— Това не ме интересува — продължи пожарникарят. — Алармата е била задействана, значи, първата ни работа е да изкараме всички от сградата — щурмоваци и който и да е още. Ще се оправим и без вас — и поведе хората си навътре.
Карла чу как майка й простена:
— О, не!
Обърна се и я видя вторачена в разбитата пишеща машина на тротоара. Металната пластина бе паднала и връзките между клавишите и пръчиците се виждаха. Клавиатурата беше изкривена и безформена, единият край на валяка се бе отделил, а звънчето, което сигнализираше за края на реда, лежеше на камъните. Пишещата машина не беше особено ценна, но Мод сякаш щеше да заплаче всеки момент.
Пожарникарите избутаха от сградата хората от редакцията и кафявите ризи. Фелдфебел Шваб се бореше и яростно крещеше:
— Няма пожар!
Пожарникарите просто го блъснаха.
Йохман излезе и каза на майка й:
— Нямали са време да направят достатъчно поразии — пожарникарите ги спряха. Все едно кой е задействал алармата, много ни помогна!
Карла се боеше да не й се скарат за фалшивата тревога, но осъзна, че е свършила каквото трябва.
Хвана майка си за ръката и така я извади от пристъпа на скръб. Тя избърса очите си с ръкав и това необичайно за нея действие показа колко е разтърсена — ако Карла направеше същото, щяха да й напомнят да използва носната си кърпичка.
— Какво ще правим сега?
Майка й никога не задаваше такива въпроси — тя винаги знаеше какво да стори по-нататък.
Карла усети, че двама души стоят близо до тях, и погледна нагоре. Жената беше приблизително на възрастта на майка й, много красива и с властно излъчване. Карла я позна, но не можа да я свърже с нищо. До нея стоеше млад мъж, който можеше да й бъде син — слаб, не много висок, но приличащ на кинозвезда. Красивото му лице щеше да е прекалено правилно, ако не беше сплесканият и безформен нос. И двамата новопристигнали изглеждаха смаяни, а младежът беше направо побелял от гняв.