През 1943 и 1944 година Япония произведе седем от тези огромни и скъпи плавателни съдове.
За същото време САЩ произведоха деветдесет.
Тринадесета глава
1942 година (II)
I
Сестра Карла фон Улрих избута количката в склада и затвори вратата подире си.
Трябваше да работи бързо. Хванеха ли я, стореното от нея щеше да я отведе в концлагер.
Взе от шкафа превръзки, ролка бинт и бурканче антисептик. После отключи шкафа с лекарствата. Взе морфин за облекчаване на болки, сулфонамид срещу инфекции и аспирин срещу треска. Добави и една нова спринцовка, още опакована.
Вече беше подправила регистъра за период от няколко седмици, така че откраднатото от нея да излезе използвано по правилата. Направила беше фалшификацията предварително, за да може една проверка да разкрие по-големи наличности, ще рече просто немарливост, а не липси, което би означавало кражба.
Досега на два пъти беше правила всичко това, което обаче не означаваше, че се бои по-малко.
Избута количката от склада с надеждата, че изглежда невинно — сестра, която кара медикаменти и други необходими неща до леглото на пациент.
Карла влезе в отделението. Смути се, щом забеляза вътре доктор Ернст, приседнал до едно легло да проверява пулса на болен.
Всички лекари би трябвало да са на обяд.
Беше твърде късно да се връща. Помъчи се да си придаде уверен вид — тъкмо обратното на истинските й чувства — вирна глава и забута количката през отделението.
Доктор Ернст вдигна очи към нея и се усмихна.
Бертолд Ернст беше мечтата на медицинските сестри. Надарен хирург с топло отношение към пациентите, той беше снажен, хубав — и неженен. Имал беше авантюри с повечето от хубавите сестри и беше преспал с доста от тях, ако можеше да се вярва на болничните клюки.
Карла му кимна и забързано го подмина.
Излезе от отделението и рязко свърна в гардеробната на сестрите.
Шлиферът й висеше на закачалка. Под него имаше плетена пазарска чанта, а в чантата — старо копринено шалче, една зелка и кутия дамски превръзки в кафява книжна кесия. Карла извади всичко и бързо прехвърли нещата от количката в чантата. Покри ги с шалчето със сини и златни геометрични шарки, купено от майка й навярно през двадесетте години. После сложи отгоре зелката и превръзките, окачи чантата и я покри с палтото си.
„Размина ми се“, рече си Карла. Осъзна, че леко трепери. Пое дълбоко дъх, овладя се, отвори вратата — и видя застаналия пред нея доктор Ернст.
Дали я беше проследил? Щеше ли да я обвини в кражба? Не се държеше враждебно; всъщност изглеждаше приветлив. Може би й се беше разминало все пак.
— Добър ден, докторе — каза тя. — Мога ли да Ви помогна с нещо?
Той се усмихна.
— Как сте, сестро? Всичко ли върви добре?
— Според мен отлично. — Чувството за вина я накара да добави угоднически — Обаче Вие, докторе, сте онзи, който трябва да каже дали работите вървят добре.
— О, аз нямам оплаквания — отговори той високомерно.
„Какво има тогава?“ — помисли Карла. „Да не би той да си играе с мен, садистично да протака, преди да ме обвини?“
Тя не каза нищо и остана да чака, мъчейки се да не трепери от тревога.
Ернст сведе поглед към количката.
— Защо вкарахте количката в гардеробната.
— Исках да взема нещо — отвърна тя, импровизирайки отчаяно. — Нещо от шлифера си.
Опита да потисне уплашеното потреперване на гласа си.
— Носна кърпичка, от джоба.
„Престани да бръщолевиш“, каза си тя. „Той е лекар, а не агент на Гестапо.“ Но въпреки това Ернст я плашеше.
Той видимо се забавляваше, сякаш смущението на Карла беше приятно.
— А количката?
— Връщам я на място.
— Порядъкът е важно нещо. Вие сте много добра сестра, госпожице фон Улрих… или сте госпожа?
— Госпожица.
— Трябва повечко да си поговорим.
Усмивката му подсказа на Карла, че не става дума за откраднатите материали. Доктор Ернст щеше да я покани да излязат заедно. Ако се съгласеше, десетки сестри щяха да й завидят.
Но тя не се интересуваше от доктора. Може би защото беше обичала друг един дързък донжуан, Вернер Франк, а той се бе оказал егоцентричен страхливец. Предполагаше, че и Бертолд Ернст е такъв.
Ала Карла не искаше да поема риска да го раздразни, затова просто се усмихна и не отговори.