— Харесвате ли Вагнер? — попита Ернст.
Карла виждаше накъде бие и отговори:
— Нямам време за музика. Грижа се за възрастната си майка.
Всъщност Мод беше на петдесет и една и се радваше на крепко здраве.
— Имам два билета за рецитал утре вечер. Ще изпълняват Зигфрид идилия.
— Камерно произведение! — възкликна Карла. — Необичайно.
Повечето от вагнеровите творби бяха мащабни.
— Виждам, че разбирате от музика — явно доволен рече Ернст.
На Карла й се прищя да беше премълчала. Думите й само го бяха окуражили.
— Аз съм от музикално семейство. Майка ми дава уроци по пиано.
— Значи трябва да дойдете. Убеден съм, че някой друг може да се погрижи за майка Ви за една вечер.
— Наистина не е възможно. Но Ви благодаря много за поканата.
Карла забеляза гняв в очите на доктора — той не беше навикнал да му отказват. Тя се обърна и отново забута количката.
— Може би някой друг път? — провикна се доктор Ернст след нея.
— Много сте мил — отвърна тя, без да забавя крачка.
Карла се опасяваше, че той ще я последва, ала неясният отговор на последния въпрос сякаш го отказа. Тя погледна през рамо и видя, че Ернст си е тръгнал.
Върна количката на място и задиша по-леко.
Зае се отново със задълженията си. Провери всички пациенти в своето отделение и написа рапортите. После дойде време да предаде работата на нощната смяна.
Карла облече шлифера си и преметна чантата през рамо. Вече се налагаше да напусне сградата с откраднатите материали и опасенията й отново се надигнаха.
Фрида Франк си тръгваше по същото време и двете излязоха заедно. Фрида нямаше представа за контрабандата на Карла. Двете крачеха под юнското слънце към трамвайната спирка. Карла носеше шлифера главно, за да запази сестринската си униформа чиста.
Въобразяваше си, че изглежда убедително нормално, докато Фрида не я запита:
— Тревожиш ли се за нещо?
— Не. Защо?
— Изглеждаш нервна.
— Добре съм.
За да смени темата, Карла посочи един плакат.
— Погледни.
Правителството беше подредило изложба в Лустгартен, парка пред катедралата. „Съветският рай“ беше подигравателното заглавие на изложението, което показваше болшевизма като еврейско мошеничество, а русите — като низша славянска раса. Но дори и по това време нацистите не бяха пълновластни и някой беше облепил Берлин с плакат-пародия, който гласеше:
Такъв плакат беше залепен на трамвайната спирка и сгря сърцето на Карла.
— Кой е разлепил тези плакати? — поинтересува се тя.
Фрида сви рамене.
— Който и да е, проявява смелост. Ако го заловят, ще го убият — продължи Карла. После си припомни какво има в чантата й. Хванеха ли я, също щяха да я убият.
Фрида рече само:
— Сигурно.
Сега пък тя изглеждаше малко нервна. Можеше ли да е сред хората, които бяха разлепили плакатите? Вероятно не. Може би приятелят й Хайнрих беше. Той беше от онези ревностни морализатори, които биха сторили нещо такова.
— Как е Хайнрих? — попита Карла.
— Иска да се ожени.
— А ти не искаш ли?
Фрида сниши глас:
— Не искам да имам деца.
Това беше подривна забележка — от младите жени се очакваше с радост да раждат деца за фюрера. Фрида кимна по посока на плаката.
— Не бих желала да родя дете в този рай.
— Май и аз не бих искала — отвърна Карла. Може би затова отклони предложението на доктор Ернст.
Трамваят дойде и те се качиха. Карла небрежно взе чантата в скута си, като че в нея нямаше нищо по-потайно от една зелка. Огледа останалите пътници и остана облекчена, когато не видя униформи.
— Ела с мен у дома — каза Фрида. — Да си направим джазова вечер. Можем да пуснем плочите на Вернер.
— С удоволствие бих дошла, обаче не мога. Трябва да посетя едни хора. Помниш ли семейство Ротман?
Фрида притеснено се озърна. Ротман можеше да е еврейска фамилия, а можеше и да не е. Но никой от пасажерите не беше достатъчно близо, та да ги чуе.
— Разбира се — Ротман беше нашият лекар.
— Предполага се, че вече не практикува. Ева Ротман замина за Лондон преди войната и се омъжи за един войник, шотландец. Но родителите, разбира се, не могат да напуснат Германия. Синът им, Руди, беше лютиер, при това много надарен, обаче загуби работата си и сега поправя инструменти и акордира пиана.