Държеше се по-младежки от възрастта си. У него имаше нещо невинно, което подсказваше, че е бил мамино синче. При все това той представляваше опасност.
Кох промени позата и опря ръце на облегалката на стола с чантата.
— Виждам, че сте медицинска сестра — рече той на Карла.
— Да.
Карла се мъчеше да разсъждава спокойно. Имаше ли Кох представа кои са фон Улрихови? Навярно бе прекалено млад да знае какво означава социалдемократ. Партията беше извън закона вече девет години. Може би позорът на семейството беше избледнял със смъртта на Валтер. Във всеки случай, Кох изглежда ги приемаше за уважавана германска фамилия, която е обедняла просто поради загубата на мъжа — положение, в което се оказваха много дами от добър произход.
Нямаше защо той да надзърта в чантата.
Карла се насили да завърже любезен разговор.
— Как напредвате с пианото?
— Смятам, че бележа бърз прогрес! — Кох хвърли поглед към Мод. — Така казва моята учителка.
— Показва признаци на музикален талант дори и на този ранен етап — намеси се Мод.
Тя винаги говореше така на учениците си, за да ги накара да платят и за втори урок, обаче на Карла й се стори, че днес майка й се държи по-очарователно от обичайното. Тя, разбира се, имаше право да пофлиртува; беше овдовяла преди повече от година. Но не беше мислимо да таи романтично влечение към човек на половината от нейната възраст.
— Реших обаче да не казвам на приятелите си, докато не овладея инструмента — додаде Кох. — Тогава ще ги удивя с уменията си.
— Няма ли да е забавно? — изчурулика Мод. — Моля, седнете, господин лейтенант, ако можете да отделите няколко минутки.
Тя посочи стола с чантата на Мод.
Карла се пресегна да я грабне, но Кох я изпревари.
— Позволете — той надзърна вътре и при вида на зелката рече — Вечерята ви, както виждам.
— Да.
Отговорът на Карла прозвуча като писукане.
Кох седна и остави чантата на пода до краката си, по-далеч от Карла.
— Все си въобразявам, че може да съм музикален. Сега съм решил да проверя дали е така.
Кръстоса крака, сетне ги разкръстоса.
Карла се питаше защо Кох така не го свърта. Нямаше от какво да се бои. Хрумна й, че безпокойството му може да е на сексуална основа. Беше сам с три необвързани жени. Какво ли му минаваше през ума?
Ада поднесе на лейтенанта чаша кафе. Той извади цигари. Пушеше като гимназист — все едно пробваше как е. Ада му подаде пепелник.
Мод се обади:
— Лейтенант Кох работи в Министерството на войната на улица „Бендлер“.
— Нима!
Там се намираше главната квартира на Генералния щаб. Добре, че Кох планираше да не казва никому за уроците по пиано. Във въпросната сграда се съхраняваха най-големите тайни на германската армия. Дори и самият Кох да не знаеше, някой от колегите му можеше да си спомни, че Валтер фон Улрих е бил противник на нацистите. И това би сложило край на уроците при госпожа фон Улрих.
— Работата там е голяма привилегия — каза Кох.
— Синът ми е в Русия — отвърна Мод. — Ужасно се тревожим за него.
— Разбира се, това е естествено за една майка — рече лейтенантът. — Но не унивайте, моля Ви! Последната руска контраофанзива беше решително отблъсната.
Глупости. Пропагандната машина не можеше да скрие факта, че русите са спечелили битката за Москва и са оттласнали германската линия на стотина мили.
Кох продължи:
— Сега сме в положение да възобновим нашето настъпление.
— Сигурен ли сте? — Мод изглеждаше притеснена. Карла също се тревожеше. И двете се измъчваха от опасения какво би могло да се случи на Ерик.
Кох опита да изобрази усмивка на превъзходство.
— Повярвайте ми, госпожо фон Улрих, сигурен съм. Разбира се, не мога да разкрия пред Вас всичко, което знам. Мога да Ви уверя обаче, че се планира много агресивна нова операция.
— Естествено. Сигурна съм, че нашите войски разполагат с всичко необходимо — достатъчно храна и прочие — Мод положи длан върху ръката на Кох. — Все пак се тревожа. Знам, че не би трябвало да казвам това, обаче чувствам, че мога да Ви се доверя, господин лейтенант.
— Разбира се.
— Нямам вести от сина си вече месеци. Не знам жив ли е, или е загинал.