Кох бръкна в джоба си и извади молив и тефтерче.
— Мога да направя тази проверка за Вас.
— Можете ли? — невинно запита Мод.
Карла си каза, че може би това е причината майка й да флиртува.
— О, да. Аз съм в Генералния щаб, както знаете, макар и ролята ми да е дребна — отвърна Кох и се помъчи да си придаде скромен вид. — Мога да проверя за…
— Ерик.
— Ерик фон Улрих.
— Би било прекрасно. Той е санитар. Следваше медицина, но бързаше да воюва за фюрера.
Това беше истина. Ерик беше убеден нацист, въпреки че последните му няколко писма до дома вече имаха по-потиснат тон.
Кох си записа името.
— Вие сте чудесен човек, лейтенант Кох — рече Мод.
— Няма да представлява трудност.
— Толкова се радвам, че ще контраатакуваме на източния фронт. Обаче Вие не бива да ми казвате кога ще започне нападението. А аз отчаяно искам да знам.
Мод хвърляше въдицата за сведения. Карла не можеше да си представи защо. Мод нямаше полза от такава информация.
Кох сниши глас, като че под отворения кухненски прозорец дебнеше шпионин.
— Съвсем скоро — рече той и огледа трите жени. Карла виждаше, че той се опива от вниманието им. Може би за него не беше обичайно дамите да следят всяка негова дума. — Операция „Синьо“ ще започне съвсем скоро.
Мод го изгледа с блеснали очи.
— Операция „Синьо“ — колко вълнуващо е само! — възкликна тя с такъв тон, какъвто една дама би използвала, ако кавалерът й предложи да я отведе в парижкия „Риц“ за седмица.
— На двадесет и осми юни — прошепна лейтенантът.
Мод положи ръка на сърцето си.
— Тъй скоро! Прекрасна новина.
— Не трябваше да казвам нищо.
Мод го улови за ръката.
— Но аз толкова се радвам, че го сторихте. Накарахте ме да се почувствам много по-добре.
Кох гледаше втренчено ръката й. Карла разбра, че той не е навикнал на такова докосване. Младежът отмести поглед от ръката на Мод към очите й. Тя му се усмихна топло — толкова топло, та Карла едва можа да повярва, че това е стопроцентова измама.
Мод отдръпна ръката си. Кох угаси цигарата и стана.
— Трябва да тръгвам.
„Слава Богу“, рече си Карла.
— За мен беше удоволствие да се запознаем, госпожице — поклони й се Кох.
— Довиждане, господин лейтенант — отвърна тя неутрално.
Мод го изпроводи до вратата с думите:
— Значи, утре по същото време.
Тя се върна в кухнята и заяви:
— Каква находка само — глупаво момче на работа в Генералния щаб!
— Не разбирам защо се вълнуваш толкова — отговори Карла.
— Голям красавец — намеси се Ада.
— Предаде ни секретна информация — поясни Мод.
— И каква ни е ползата? — запита Карла. — Ние не сме шпиони.
— Знаем датата на следващата офанзива. Сигурно можем да намерим начин да я предадем на русите.
— Не знам как.
— Предполага се, че сме обградени от шпиони.
— Това е само пропаганда. Щом нещо се обърка, грешката се приписва на подмолните действия на юдейско-болшевишките агенти, а не на нацистката некадърност.
— Е, все трябва да има някакви истински шпиони.
— И как можем да се свържем с тях?
Мод се умисли и отвърна:
— Би трябвало да говоря с Фрида.
— Какво те накара да кажеш това?
— Интуицията ми.
Карла си припомни как докато двете с Фрида бяха на спирката и Карла се питаше кой е разлепил антинацистките плакати, приятелката й се умълча. Интуицията на Карла съвпадаше с тази на майка й.
Имаше обаче и друг проблем.
— Дори и да можехме, искаме ли да предадем нашата страна?
— Ние трябва да разгромим нацистите — подчерта Мод.
— Мразя нацистите повече от другите, но си оставам германка.
— Знам какво искаш да кажеш. Не ми се нрави идеята да стана предателка на Германия, макар да съм англичанка. Но няма да се отървем от нацистите, ако не изгубим войната.
— Да предположим, че успеем да предадем на русите информацията, която да гарантира германската загуба. Ерик може да загине в тази битка! Твоят син — моят брат! Може да го погубим.
Мод понечи да отговори, но откри, че не може да продума. И заплака. Карла се изправи и я обгърна с ръце.
След минутка Мод прошепна:
— Може и бездруго да умре. Може да умре, сражавайки се за нацистите. По-добре да падне в загубена битка.