Маке беше трогнат. Вернер не му беше харесал и той му говори остро, ала младежът беше взел думите му присърце и се беше променил. Маке се сгря от осъзнаването, че е променил така живота му.
Вернер продължи:
— Всъщност, онзи ден си мислех за Вас. Генерал Дорн говореше за залавянето на шпиони и питаше можем ли да ги проследим по техните радиосигнали. Боя се, че не можах да му кажа много по въпроса.
— Трябваше да ме попитате — отговори Маке. — Това е моята специалност.
— Наистина ли?
— Елате да седнете.
Двамата отнесоха питиетата си на една мърлява маса.
— Хората тук са полицейски служители — поясни Маке. — Обаче човек не бива да обсъжда публично подобни въпроси.
— Разбира се — сниши глас Вернер. — Но аз знам, че мога да Ви се доверя. Видите ли, някои от полевите командири споделиха с генерал Дорн убеждението си, че противникът често е предварително осведомен за намеренията ни.
— А! И аз от това се боях.
— Какво мога да кажа на генерала за проследяването на радиосигналите?
— Правилният термин е гониометрия — Маке си събра мислите. Падаше му сгоден случай да впечатли един влиятелен генерал, макар и непряко. Трябваше да се изразява ясно и да подчертае значението на своята работа, без при това да преувеличава нейния успех. Представяше си как генерал Дорн прошепва на фюрера „Имаме един много добър човек в Гестапо, Маке се казва, засега е само инспектор, но най-впечатляващото е, че…“
— Разполагаме с инструмент, който ни показва посоката, от която се излъчва сигналът — подзе той. — Ако вземем три показания от отдалечени една от друга точки, можем да начертаем на картата три линии. В точката на тяхното пресичане се намира и радиопредавателят.
— Та това е фантастично!
Маке предупредително вдигна ръка.
— На теория. На практика е по-трудно. Пианистът — така наричаме радиооператора — обикновено не остава на мястото си достатъчно дълго, та да можем да го намерим. Внимателният пианист никога не излъчва два пъти от едно и също място. А нашият инструмент се помещава в кола с подозрителна антена на покрива и могат да ни видят, че идваме.
— Но Вие сте отбелязали известен успех.
— О, да. Но може би Вие би трябвало да излезете някоя вечер с нас с колата. Така ще можете сам да видите целия процес и да дадете на генерал Дорн сведения от първа ръка.
— Добра идея — отговори Вернер.
III
През юни Москва беше слънчева и топла. По обед Володя изчака Зоя в Александровата градина зад Кремъл. Наоколо се разхождаха стотици хора, мнозина — по двойки, и се наслаждаваха на хубавото време. Животът беше тежък и водата във фонтана беше спряна, за да се пести, ала небето бе синьо, дърветата се бяха раззеленили, а германската армия се намираше на стотици мили разстояние.
Колчем се замислеше за битката за Москва, Володя се изпълваше с гордост. Страховитата германска армия, най-добра в светкавичното нападение, беше пред вратите на града — и бе отблъсната. Руските войници се бяха сражавали като лъвове, за да спасят своята столица.
За нещастие, през март руската контраатака беше замряла. Армията беше отвоювала значителна територия и беше накарала московчани да се чувстват в доста по-голяма безопасност, обаче германците пооблизаха раните си и вече се готвеха отново да опитат.
А и Сталин още беше на власт.
Володя забеляза как Зоя крачи сред тълпата към него. Тя беше облечена в червено-бяла карирана рокля. Пролетта се чувстваше в стъпките й; светлорусата й коса се поклащаше. Всички мъже я гледаха.
Володя беше излизал с няколко красиви жени, но сам се изненада, когато започна да ухажва Зоя. В продължение на години тя се отнасяше към него с хладно безразличие и му говореше единствено за ядрена физика. И после, за негово изумление, го покани да отидат заедно на кино.
Беше скоро след безредиците, в които бе убит генерал Бобров. В този ден отношението на Зоя към Володя се промени. Той не беше сигурен, че разбира причината. Преживяното от двамата по някакъв начин бе породило близост. Все едно. Отидоха да глед Оркестърчето на Джордж, дебелашка комедия с английския изпълнител на банджо Джордж Формби. Филмът беше популярен и се прожектираше в Москва с месеци. Сюжетът беше възможно най-нереалистичен — без знанието на Джордж, неговото банджо праща сигнали на германските подводници. Толкова беше тъпо, че Володя и Зоя се смяха до припадък.