Йоахим отчаяно се мъчеше да угоди на Мод и не след дълго донесе вести за нейния син. Ерик беше жив и здрав.
— Неговата част е в Украйна — съобщи Йоахим. — Само това мога да Ви кажа.
— Иска ми се да можеше да вземе отпуск и да се върне у дома — рече с копнеж Мод.
Младият офицер се поколеба.
— Майките се тревожат толкова много — продължи Мод. — Би ми донесло голямо облекчение, ако можех да го видя дори само за един ден.
— Възможно е да съм в състояние да уредя това.
Мод се престори на удивена.
— Наистина ли? Нима сте толкова влиятелен?
— Не съм сигурен. Бих могъл да опитам.
— Благодаря Ви дори само за опита — отговори Мод и целуна ръката му.
Измина седмица, преди Карла отново да срещне Фрида. Когато се видяха, тя й разказа всичко за Йоахим Кох. Представи историята просто като интересна новост, но беше убедена, че Фрида няма да погледне случая в подобна безобидна светлина.
— Само си представи! — възкликна Карла. — Той ни каза кодовото название на операцията и датата на нападението!
Зачака да види реакцията на Фрида.
— Могат да го екзекутират заради това — отговори Фрида.
— Ако познавахме някого, който може да се свърже с Москва, бихме могли да променим хода на войната — продължи Карла, все едно още говореше за сериозността на престъплението на лейтенанта.
— Възможно е — рече Фрида.
Това беше доказателството. Нормално би било в отговор на такава история Фрида да изрази изненада, жив интерес, да задава още въпроси. Днес тя предлагаше само нищо неозначаващи изрази и неангажиращо сумтене. Карла се прибра и каза на майка си, че предчувствията й са били верни.
На следващия ден в болницата Фрида се появи в отделението на Карла. Изглеждаше трескава.
— Трябва спешно да говоря с теб — рече тя.
Карла сменяше превръзката на една млада жена, тежко обгорена при експлозия в някаква фабрика за боеприпаси, и отговори.
— Върви в гардеробната. Ще дойда веднага щом мога.
Пет минути по-късно тя намери Фрида да пуши до отворения прозорец в малката гардеробна.
— Какво има? — попита тя.
— Става дума за твоя лейтенант Кох — каза Фрида и загаси цигарата.
— Така си и помислих.
— Трябва да узнаеш още неща от него.
— Трябва ли? За какво говориш?
— Той има достъп до целия боен план за операция „Синьо“. Знаем нещо по въпроса, но Москва се нуждае от подробностите.
Поредицата умозаключения на Фрида беше главозамайваща, но Карла беше съгласна с нея.
— Мога да го попитам…
— Не. Ти трябва да го накараш да ти донесе плана.
— Не съм убедена, че това е възможно. Той не е пълен глупак. Не мислиш ли…
Фрида даже не я слушаше.
— После ще се наложи да заснемеш плана — прекъсна я тя. Извади от джоба на престилката си стоманена кутия, по-дълга и по-тясна от пакет цигари. — Това е миниатюрен фотоапарат, разработен специално за снимане на документи. — Карла забеляза марката Минокс отстрани на апарата. — Ще направиш единадесет снимки на всяко филмче. Ето ти три филмчета. — Извади и три касетки с формата на напръстници, обаче достатъчно малки, та да влязат във фотоапаратчето. — Ето как се зарежда — показа Фрида. — За да снимаш, поглеждаш през този отвор. Ако не си сигурна, прочети упътването.
Карла не подозираше, че приятелката й е толкова властна.
— Наистина трябва да го обмисля.
— Няма време. Нали това е твоят шлифер?
— Да, обаче…
Фрида натъпка апарата, филмите и едно книжле в джобовете на дрехата. Беше видимо облекчена, че вече не са в ръцете й. — Трябва да вървя.
И тръгна към вратата.
— Но Фрида!
Най-сетне Фрида поспря и погледна право към Карла.
— Какво?
— Е… Не се държиш като приятелка.
— Това е по-важно.
— Притиснала си ме в ъгъла.
— Ти самата създаде тази ситуация, като ми каза за Йоахим Кох. Не се преструвай, че не си очаквала да направя нещо с информацията.